Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Ще можеш ли? Не ми се мърда…

— Защо не си вървиш, Кайзо? Уморил си се — рекох предпазливо.

— Вярно. Уморил съм се — съгласи се той като малко дете. — Обаче кажи, карпуз: разбра ли ме докторът?

— Разбра те, разбра те! — уверих го бързо. — От туй накъде — няма повече.

— Оф! — философски въздъхна Кайзо. — Тъй най-добре ме разбират. Ама защо?

— Такива сме създадени — казах печално. — Да се разбираме донякъде. Един Аллах ни разбира съвсем.

— Какво, какво? — разшава се той.

— Само Господ ни разбира напълно — натъртих. — Това е. И теб, и мен, и доктора.

Кайзо вдигна глава и ме погледна. Такава вяра, такава надежда, такава благодарност се бяха изписали на грубото му, от два дни небръснато лице, че сърцето ми се сви. От погнуса се сви, от съжаление, от страх и отчаяние. Ама не съм сигурен Кайзо ли гледах тогава или себе си.

— Носиш ли нещо за ядене? — меко попита той и като видя, че разперих празните си ръце, изпъшка: — Трябва да се прибирам. Гладен съм.

— Хайде, отиди си, Кайзо — подканих го леко.

— Свърши най-напред своето — пак нареди той. — Да видя, че сме изчистили. И ми донеси дрехите.

— Ей сега — рекох, но не излязох, а придърпах стол и седнах срещу него. Бръкнах, извадих ханджара. — Виж какво имам — подадох му го.

— Ха-а! — глътна въздух той с отворена уста и пое оръжието.

Държеше го като нежна птичка на лявата си длан и с пръсти го погали, обърна го, нарадва се на украсата, пък тогава извади лезвието от канията. Опита остро ли е и като се извърна леко, бучна няколко пъти във въздуха. Някакъв невидим за мен противник стоеше там и Кайзо се смръщи, злост и омраза извика на лицето си, но тоя път на игра, защото, като промуши врага си, щастлива усмивка разтегна устата му.

— Откъде го имаш? — успя да проговори той.

— Твое е! — отвърнах. — Подарявам ти го.

— А! — още повече се смая той. — Защо?

— На юнак отива! На мен за какво ми е? — отсякох.

— Да не би…

— Не е крадено — прекъснах го. — Никой няма да го дири. Хайде — остави ме сам, Кайзо. Ще трябва да взема фенера — няма на тъмно да стоиш.

— Е-е! Бива, бива. Щом е тъй — надигна се неуверено той. — Приемам го.

Стаичката беше ниска и Кайзо наведе глава — да не бърше тавана.

— Карпуз — рече колебливо, — в джобовете на доктора имаше малко пари. Да вземем да ги поделим?

— Не! Твои са — изправих се и аз. — За него не се бой. Ще му намеря място. И дрехите ще скрия.

— Ей! Приятел си — сложи той ръка на рамото ми. — Пък аз таквоз…