Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Той се усмихна кисело.
— Не толкова, колкото си мислиш. Ще ти кажа най-голямата. Тя е следната. Чувстваме се надхитрени. От вас — от Рейк, от Каладън Бруд, от Каллор. От армията на Тайст Андий, от ривите и баргастите. Гуглата да ме вземе, дори тази тълпа наемници, която е с вас, ни изнервя. Нямаме вашата сила. Ние сме просто една армия. Най-добрият ни магьосник дори е без ранг. Взводен маг, а и в този момент е някъде далече и подозирам, че се чувства като муха в паяжина. Тъй че, дойдат ли битките, знаем, че ще бъдем върхът на копието и това ще ни струва скъпо. Колкото до самия Пророк и каквото там се крие зад него, е, надяваме се, че вие ще се справите с това. Същото се отнася и за Сакатия бог. Права си, Корлат, ние сме просто войници. Уморени при това. Ако ние сме този обединяващ гръбнак, тогава Гуглата да ни е на помощ, този гръбнак е превит и много крехък.
Тя посегна, хвана ръката му и я притисна до бузата си. Очите им се срещнаха.
— Превит и крехък? Не мисля.
Уискиджак поклати глава.
— Не е скромност, Корлат. Говоря истината, макар да се боя, че не си готова да я чуеш.
— Силвърфокс манипулира майка си — каза след пауза Тайст Андий. — По някакъв начин. Може би дори с това, че е виновна за ужасните й кошмари.
— Трудно ми е да го възприема…
— Не е нещо, което би направила Татърсейл, нали? Но тази Найтчил? Или теломенецът? Ти ги познаваш, Уискиджак. Във всеки случай — по-добре от всеки от нас. Възможно ли е някой от тях — или и двамата — да са виновни за това?
Той не отвърна нищо, свърши да почиства раните по бузата й и каза:
— Това ще трябва да го пипне лечител, Корлат, иначе инфекцията…
— Уискиджак.
Той въздъхна и отстъпи.
— Боя се, че е напълно възможно Найтчил да таи чувства заради предателството. Жертвите на отмъщението й може да бъдат избрани безразборно. Същото важи и за Белурдан Трошача на черепи. И двамата бяха предадени, в края на краищата. Ако си права за това, което става с мхаби — че те й правят нещо, — все пак си мисля, че Татърсейл ще им се противопоставя.
— А ако вече е загубила тази борба?
— Не съм забелязал признаци за…
Очите на Корлат блеснаха и тя заби пръст в гърдите му.
— Искаш да кажеш, че пехотинките ти не са ти донесли нищо?
Той се намръщи кисело.
— Все пак те са доброволки, Корлат. При цялото ни обезпокоително невежество по тези въпроси, струва си да сме бдителни. Двете избраха да пазят Силвърфокс, защото виждат у нея Татърсейл. Не просто физически, но в характера й също така. Ако нещо е тръгнало на зле, те щяха да забележат и щяха да дойдат при мен. Веднага.
Корлат отпусна ръката си и въздъхна.
— А аз връхлетях тук, за да ти откъсна главата. Проклет да си, Уискиджак, с какво те заслужих изобщо? И Бездната да ме вземе дано, защо все още си тук? След всичките ми обвинения…
— Преди няколко часа Дужек влезе по същия начин — ухили се той. — Просто денят е такъв, предполагам. Все пак трябва да повикаме лечител…
— След малко. — Изгледа го. — Уискиджак. Ти наистина нямаш представа колко рядък човек си, нали?
— Рядък? — Той се ухили още по-широко. — Разбира се, че знам. Само един съм, благодаря на Гуглата.
— Нямах предвид това.
Той пристъпи и я прегърна през кръста.
— Време е да намерим лечител, мила. Желанията ми са съвсем прости, а губим време.
— Войнишки отговор. Не можеш да ме заблудиш.
Не видя как затвори очи. „Заблудена си, Корлат. Ако знаеше само колко ме е страх… че мога да те загубя…“
Круппе, Змиорката на Даруджистан, някогашен крадец и укривател на крадени вещи, Предизвикателя на Бойния главатар Каладън Бруд, махаше оживено с ръце и се поклащаше по широката пътека между шатрите към фургоните на обоза. Току-що беше излязъл от кухненската шатра на Нередовните на Мот и носеше два сладкиша, от които капеше гъст сироп. На няколко крачки зад него крачеше мулето му, изпънало гладно врат към въпросните парчета и с щръкнали уши.
Втората камбана след полунощ току-що бе отекнала из становете и бе предизвикала жалното мучене на стадата бедерини, заглъхнало, след като животните отново се унесоха в дрямка. Когато стигна до фургоните, подредени в правоъгълник, Круппе забеляза две малазански пехотинки, загърнати плътно в наметалата си и изгърбени до малък огън от суха волска тор, смени веднага посоката и ги приближи.
— Мили приятелки — подвикна им нежно. — Късен е часът и на хубавици като вас се полага нещо сладичко.
Двете жени вдигнаха глави и го изгледаха.
— Ха — изпръхтя едната. — Оня дебелак дару.
— И мулето му, гърби се там, в сянката.
— Круппе е вездесъщ! Вижте! — И протегна към тях плувналите си в сироп шепи, стиснали двата сладкиша.