Вариант 13

След това Гутиерес премина на кечуа. В долната част на екрана се появиха субтитри. „Ти си на триста милиона километра от мен. Доста голямо разстояние, за да отправяш заплахи. Какво ще направиш, ще легнеш да поспиш в някое криогнездо? Ще дойдеш чак тук само за да ме убиеш? Вече не можеш да ме уплашиш, Марсалис. Направо ме разсмиваш, пич“. И така нататък, все по-присмехулно и все по-смело. Накратко, речта му се заключаваше в едно „що не си гледаш работата“.

И все така биеше на кухо.

Марсалис я изгледа цялата със студена усмивка.

Когато приетото съобщение свърши, той се наведе напред и също заговори на кечуа. Нортън не знаеше езика на андийските плата, освен да преброи от едно до двайсет и да назове някои основни хранителни продукти, но дори и без да разбира казаното, усети сухия, смразяващ студ, който лъхаше от думите на чернокожия мъж. Думите му излизаха дрезгаво, напрегнато, отсечено. В мъглата на недоспалия му мозък и умората, която постепенно изключваше сетивата му, се промъкна миг на яснота, така съвършена, че не можеше да е друго освен лъжа; ала в този кратък миг Нортън беше убеден, че нещо друго говори през устата на Марсалис, нещо древно и не съвсем човешко използваше устата и лицето му като маска и платформа, от която да се изстреля през бездната между световете, да се пресегне и да стисне Франклин Гутиерес за гърлото и сърцето, сякаш той седеше от другата страна на бюро, а не през четвърт милиард километра празно пространство.

Онова, което имаше да каже, Марсалис го каза за по-малко от минута, но за Нортън беше като случка извън реалното време. Когато Марсалис млъкна, служителят на КОЛИН отвори уста да каже нещо — каквото и да е, само да сложи край на зловещото мълчание, — но спря, понеже видя, че Марсалис не е натиснал бутона за излъчване. Съобщението още беше отворено и чакаше сигнал за изпращане, а чернокожият мъж се взираше в обектива на камерата, не казваше нищо, само гледаше. Като че ли безкрайно.