Черният ангел [bg]

— За миг ми се стори, че усещам нещо там долу, под самата костница. И още, че то също ме усеща и разбира, че зная за него. Имах физическото, напълно сетивно чувство, че съм попаднал в капан, в затворено пространство без изход, задушавах се, беше ужасно горещо. Това е. Повече от това нищо не мога да кажа.

Не знаех какво мога да очаквам от Луис в отговор на това. Рекох си: сега или никога. Сега ще дойдем до същността. До онова нещо, дето е застанало между нас двамата и вече напира да излезе на повърхността в същинския си вид и смисъл.

Луис помисли, попита:

— Сега добре ли си? Можем ли пак да идем там?

— Е, следващия път ще си облека нещо по-леко.

Той потропа с пръсти по ръба на стола, спря и отново го направи, в ритъм с нещо, което само той си чуваше.

— Трябваше да те попитам — каза неочаквано.

— Разбирам.

— Може би ставам нетърпелив. Иска ми се това да приключи. Не ми се нрави, защото е прекалено лично.

Сега се извърна на стола и ме погледна в очите.

— Те ще дойдат, нали?

— О, да — отвърнах. — Сетне можеш да правиш с тях, каквото намериш за нужно. Аз ти обещах, че ще ги намерим и си удържах на думата. Нали това искаше от мен?

Но той пак мълчеше. Нещо не се получаваше докрай. Отново забарабани с пръсти, този път по самия прозорец. Гледаше навън, имах чувството, че ужасно го привлича двойната камбанария на църквицата. Ейнджъл седеше по-далеч от нас, почти в ъгъла. Мълчеше, не мърдаше, търпеливо изчакваше на бял свят да излезе онова, което бе нарушило хармонията и ни разделяше с Луис. Рязка промяна бе настъпила в дългогодишното ни приятелство и не бях сигурен дали му е дошъл краят или пък ни очаква едно ново начало.

— Е, казвай, Луис — рекох най-сетне.

— На теб ме беше яд, колкото и да не е за вярване — заговори той, без да ме гледа. — В теб виждах вината за онова, което се случи с Алис. Не и в началото, защото знаех какъв живот води тя. Опитвах да се погрижа за нея, търсех начини да накарам и други да я закрилят, но в края на краищата тя си избираше пътя, както и всички други хора. Когато изчезна, някак ми олекна, дори се зарадвах. Не беше за дълго, но сетне ме хвана срамът…

Тук направи пауза, ние с Ейнджъл изчаквахме със затаен дъх.

— А после попаднахме на Гарсия и ти го уби… сетне Бог знае откъде се появи и онзи изрод Брайтуел и изведнъж вече не ставаше дума просто за Алис. На предно място излезе ти, защото именно ти изглеждаше замесен някак в тези неща. Как точно, не зная, но е така. И си рекох, че може би грешката не е само нейна, а и твоя. Знаеш ли колко жени си изкарват прехраната с проституция по нюйоркските улици? Много са, но няма значение. От всички тях, дето са ходили при Уинстън, точно нея ли трябваше да изберат? А ти си такъв — в теб има нещо неземно, открай време хвърляш сянка върху чуждия живот — един, втори… а тази сянка все повече и повече расте, знаеш ли? И си виках, че може би така е докоснала и нея, макар че ти изобщо не я познаваш, дори не знаеш, че съществува. Но така ги усещах нещата, сигурно си го бях внушил, затова не исках дори и да те погледна. Не съм те намразил, защото зная, че не си го направил нарочно, но не исках и да разговарям с теб, нещо ме отблъскваше. И тогава тя се обади… по-точно чух.