Бъдеще [bg]

Отвътре не е така - но не те изяжда, а те попива. И всяка минута, която си провел с него, не се превръща в жълти изпражнения, в мръсотия. Аз съм сгрешил. Всеки час остава в него, става хиляди клетки, които то прибавя. Ти виждаш цялото свое време, всичките си усилия в него - ето ги, тук са, никъде не са се дянали. Детето, както се оказва, се състои от теб -колкото повече от себе си му даваш, толкова по-скъпо ти е.

Странно. Не можеш да повярваш в това, докато сам не го пробваш.

Започна се с това, че обикнах в нея Анели. Но сега обичам в нея себе си.

Лицето й се променя всяка седмица и ако бях заминал за месец, вероятно не бихя познал. Преминава жълтото, мнимият тен, в кожата й се появява млечнорозов оттенък и вече отдавна са изчезнали бръчиците от челото и бузите й, от гърба. Главата й е надраснала юмрука ми и дъщеря ми е станала двойно по-тежка.

Минали са само два месеца от смъртта на Анели.

Ние с нея като че ли взаимодействаме: когато аз се ядосвам, тя плаче, аз я приспивам -може да заспи; тя издава някакви звуци и ме гледа в очите. Понякога гледа дълго - пет, шест секунди. Но това не е човек. Зверче навярно. Зверче което отглеждам и се опитвам да дресирам. Когато хапне, се усмихва, но това е просто така, рефлекс - ъгълчетата на устните плъзват нагоре от само себе си, ала в това няма нищо човешко, просто изразяване на ситост, животинско задоволство.

А после идва взривът.

Тя ме буди през ногцга - напикала е пелените и иска да яде, аз се събуждам с първото й хлипане, защото сега така съм устроен, измъквам се от неприятния лош сън. Обръщам я, избърсвам я, хващам я в ръце.

Бях в интерната, отново бях в интерната; и пак се опитах да избягам. Това виждам най-често от всичко, моето идиотско бягство през строшения екран. С вариации - понякога Двеста и двайсети не ме предава, понякога се скитам по безкрайни бели коридори с хиляди врати, дърпам ги всичките - и всичките са заключени понякога бягаме заедно с Деветстотин и шести - но винаги завършва по един и същ начин: мен ме хващат, моите съучастници гласуват за смъртта ми и мен ме екзекутират в болничната стая, душат ме, завързали ме с парцали за леглото, а Петстотин и трети изсмуква с тръбичка живота ми и за острота на усещането мастурбира.

Спомням си съня си, забравил, че трябва да я храня, че е време да измъкна бутилката с млякото от спящата Берта, че всеки момент детето ще се разсъни и тогава няма да ми бъде толкова лесно да го приспя.

Спомням си го, Петстотин и трети, пияния му поглед, лакеите му, думите му „Усмихвай се...“ - разрешава ми той преди смъртта. Скулите са ми се свили. Усмихвам се, усмихвам се наяве от самото си събуждане и обичайната ми усмивка гърч, моят отговор на всички въпроси стои уверено върху лицето ми.