Мисията на шута

Дете, което често печели в игри на физическо умение, а противниците му залитат, губят кураж или играят слабо срещу него.

Дете, притежаващо спомени, каквито не би трябвало да има.

Дете, което сънува много, а сънищата му са подробни и съдържат знание отвъд опита на самото дете.

Могилата се издигаше на склона над нас като гърбица. Валеше — ситен, но непрестанен дъжд. Тревата бе висока и мокра. Изведнъж усетих, че нямам сили да се държа на крака, да не говорим да крепя принца. Рухнахме и двамата. Надигнах се на колене и го сложих да легне по гръб на мократа земя. Очите му се отвориха, но ме зяпна като сляп. Само хрипливият му дъх показваше, че е жив. Бяхме отново в Бък, но положението ни едва ли беше много по-добро, отколкото когато заминахме оттук.

И двамата бяхме подгизнали. Усетих странна миризма и разбрах, че стълбът зад нас излъчва топлина. Миризмата бе от влагата, бълваща от камъка. Реших, че е по-добре да ми е студено, отколкото да се доближа повече до него. Фигурката все още се полюшваше на заплетената в пръстите на принца верижка. Взех я, навих верижката и я прибрах в кесията си. Принцът не реагира.

— Предан? — Наведох се и се взрях в очите му. Бяха са подбелили и не трепваха от дъжда. Потупах го по бузата. — Принц Предан? Чуваш ли ме?

Той бавно примигна. Не беше кой знае какъв отговор, но бе по-добре от нищо.

— След малко ще се почувстваш по-добре. Сега си почини.

Не бях сигурен колко е вярно, но го оставих на мократа трева и се изкатерих на могилата. Огледах се, но не видях други човешки същества. Нямаше кой знае какво за гледане — гола хълмиста местност и няколко разпръснати горички. Над мен закръжи ято скорци, спуснаха се, после се пръснаха. Отвъд пустата поляна имаше гора. Нямаше нищо, което да намеква за непосредствена заплаха, но нямаше и нищо, което да намеква за ядене, пиене и подслон. Бях напълно убеден, че тези три неща ще помогнат на принца, и се боях, че без тях ще затъне още по-дълбоко в студена безчувственост. Но това, което ми трябваше, бе много по-първично. Исках да разбера дали приятелите ми са живи. Исках да зарежа благоразумието и да се пресегна към моя вълк. Исках да надам вой към него с това пресягане. Знаех обаче, че това ще е най-глупавото и безразсъдно нещо, което мога да направя — така щях да предупредя всички Осезаващи наблизо, че съм тук, че идвам.

Стегнах се. Трябваше ми убежище, и то бързо. Изглеждаше съвсем вероятно жената и котката да търсят принца. Дори в момента можеше да идват, да са съвсем наблизо. Следобедът вече преваляше към вечер. Предан ми беше казал, че Петнистите ще убият Нощни очи и Шута по залез-слънце, ако не им го върна. Трябваше по някакъв начин да прибера принца на безопасно място, преди жената да е успяла да ни намери, след това да се измъкна сам, да открия къде Петнистите държат приятелите ми и да ги освободя. Преди залез-слънце. Зарових трескаво в ума си. Най-близката странноприемница, която знаех, беше „Петнистият принц“. Съмнявах се, че там ще посрещнат Предан гостоприемно. Но Бъкип бездруго беше далече, оттатък реката. Помислих още, но не можах да се сетя за друго убежище. При сегашното му състояние не можех да го оставя сам тук, а още едно пътуване през стълб щеше да довърши ума му, дори да излезехме физически непокътнати. Огледах отново пустия пейзаж. С неохота си признах, че макар да имам избори, никой от тях не е добър. Изведнъж реших просто да го понеса и да измисля нещо по пътя.