Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
Усетих, че не мога да го лъжа.
— Ами… чувствам го. Нощни очи също. Казва, че котката е надупчена от нея, все едно в плътта й гъмжат паразити. Жал му е за котката.
— О! — Промълви го много тихо. Погледнах го и ми се стори, че изглежда по-скоро посивял, отколкото блед. Очите му бяха зареяни в далечината, мислите му бяха отпътували назад. — Когато ми я подариха, тя много обичаше да я вчесвам. Поддържах козината й мека като коприна. Но след като напуснахме Бъкип… понякога искаше да я вчеша, но жената все казваше, че нямало време. Котката отслабна и се проскуба. Тревожех се, но тя винаги отхвърляше тревогата ми. Казваше, че било от сезона, че щяло да мине. И аз й вярвах. Нищо, че котката искаше да я вчесвам. — Изглеждаше покрусен.
— Не ми е приятно, че ти казвам тези неща.
— Е, вече е без значение.
Замълчахме. Водех Моя черна и се мъчех да отгатна какво означават последните му думи. Без значение, че съжалявам, или без значение, че тя е мъртва?
— Вярвах на толкова много неща, които тя ми казваше. Но вече знаех, че… Ето, идват. Враната ги е повикала. — В гласа му се появи нотка на угризение. Думите му заизлизаха накъсано. — Знаеха, че трябва да наблюдават изправения камък. От легендите за такива камъни. Но тя не позволяваше да ти го кажа. Досега. Когато вече е без значение. Намира го за смешно. — Изведнъж се изправи в седлото. Животът се върна на лицето му. — О, мое коте!
Обзе ме паника. Опитах се да я потисна. Огледах бързо хоризонта, но не видях никого, нищо. Но той беше казал, че идват, и бях сигурен, че не лъже. Докато беше с мен и свързан с котката, не можех да се надявам, че ще се скрия от тях. Можех да яхна Моя черна зад него и да я пришпорвам, докато не падне, и пак нямаше да се измъкнем. Твърде далече бяхме от Бъкип, а нямах никакво друго убежище, никакви други съюзници. А враната ни бе наблюдавала. Трябваше да се досетя.
Зарязах всякакви задръжки и се пресегнах за Нощни очи. Поне щях да знам дали е жив.
Докоснах го. Но вълната от болка, която ме заля, беше изпепеляваща. Открил бях единственото, което можеше да е по-лошо от това да не знам съдбата му. Беше жив и страдаше, и все още ме изключваше от мислите си. Хвърлих се срещу стените му, но той ме беше изключил. От яростта на защитата му се зачудих дали изобщо ме усеща. Напомняше ми за войник, стиснал здраво меча си, въпреки че вече не може да се бие… или за вълци, захапали се за гърлата и издъхващи заедно.
В пространството на този миг, в измъченото поемане на дъх, Петнистите се появиха. Превалиха хълма пред нас, а някои се появиха от гората вляво. Зад нас също идваха — през ливадите, петима-шестима. Едрият мъж на бойния кон яздеше с тях. Враната прелетя още веднъж над нас и този път гракът й бе присмехулен. Оглеждах напразно за пролука, която да ни позволи да избягаме. Нямаше. Докато се кача на Моя черна и препусна към някоя празнина, онези лесно щяха да я запълнят. Смърт яздеше към мен от всички посоки. Спрях и извадих меча си. Споходи ме глупавата мисъл, че щеше да е по-добре да умра с меча на Искрен в ръка, вместо с това обикновено оръжие. Зачаках.
Не препуснаха. Идваха бавно и неумолимо, като затваряща се примка. Може би им беше забавно как стоя и ги гледам. Това обаче ми остави достатъчно време за мислене. Прибрах меча и вместо него извадих ножа.
— Слез — казах тихо. Предан ме погледна отгоре, леко объркан. — Слез от коня — заповядах му и той се подчини, макар да се наложи да го подкрепя, преди вторият му крак да стъпи на земята. Хванах го през кръста и опрях ножа на гърлото му. — Съжалявам — казах му съвсем искрено. Увереността потече в жилите ми като ледена вода. — Но да умреш е по-добре от това, което ти готви тая жена.
Стоеше съвсем неподвижен. Не знаех дали защото не иска да рискува, или защото му е все едно.