Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
Стиснах зъби и продължих по пясъка, затаил мрачните си мисли. Бяхме стигнали почти до моя ориентир, когато Предан проговори. Гласът му бе много тих.
— Ти каза, че баща ми те е учил на Умението. Той ли те научи да…
В този момент се спъна в нещо и носът на ботуша му изрови от пясъка златна верижка. Той ахна, наведе се и я вдигна. Беше изкусна направа, нишките бяха тънки като косъмчета. Предан я нави в ръката си — дълга колкото огърлица, изпълнила шепата му. Дръпна още веднъж, за да я доизвади, и от пясъка се показа статуетка. Беше вързана за верижката все едно да се носи на шията. Дълга беше колкото кутрето му. Металът бе изрисуван с ярки цветове.
Представляваше фигура на жена. Зяпнахме изящното лице. Художникът й беше дал черни очи и бе оставил тъмното злато да блести за цвета на кожата й. Косата й бе боядисана черна, увенчана със син орнамент. Надиплената дреха оголваше едната й гръд. Под полите надничаха боси стъпала от тъмно злато.
— Красива е — промълвих. Принцът не отвърна.
Беше погълнат от нея. Обърна статуетката в ръката си и огледа волно падащата по гърба коса.
— Не знам от какво е направено това. Не тежи почти нищо.
Вдигнахме глави едновременно. Може би беше нашето предупреждение-Осезание за поява на друго живо същество, но не мисля. Уловил бях във въздуха миризмата на нещо неописуемо мръсно. Но още докато извръщах глава, за да потърся източника на вонята, бях почти убеден, че е сладко ухание. Почти.
Някои неща човек не забравя никога. Коварното проникване на чужди пипала в мозъка ти е едно от тях. Ужасът ме сгърчи и затръшнах всички стени-Умение около ума си с рефлекс, който мислех, че съм забравил. Наградата ми бе, че усетих пълната нетърпимост на вонята му, докато се обръщах. И видях наистина кошмарно създание.
Беше на ръст колкото мен, но това бе само частта от тялото му, която стоеше изправена. Не можех да реша дали ми напомня за влечуго, или за морски бозайник. Плоските очи на камбала отпред на лицето му изглеждаха неестествено. Мозъчната издутина на черепа беше някак ненормално голяма. Долната му челюст беше зейнала, устата можеше да глътне цял заек наведнъж. Ленив рибешки език се показа за миг от нея. Щом го зяпнахме, съществото прибра езика в зейналата си паст и я затръшна.
За мой ужас онемелият от изумление принц се усмихна на създанието като обезумял. Залитна и пристъпи към него. Хванах го за рамото и го стиснах силно. Забих палец в плътта му и се опитах да събудя връзката-Умение, която му бях вложил, без да вдигам преградите си.
— Ела с мен — казах тихо, но твърдо. Дръпнах го към себе си и макар да не ми се подчини с охота, поне не се възпротиви.
Съществото се извиси още повече. Торбичките плът по гърлото му се издуха, когато се изправи на крайниците си — плавници. Изведнъж разпери ветрилообразните си длани, големи и широки. Нокти като гръбнаци на моруна се изпънаха от краищата на пръстите. След това съществото заговори, като хриптеше и бълваше сричките. Изопачените думи ме биеха като порой от камъчета, запокитени срещу мен:
— Не дойдохте по пътеката. Как дойдохте тук?
— Дойдохме през…
— Замълчи! — извиках на принца и го разтърсих грубо. Заотстъпвах, дърпах момчето със себе си, но съществото изгърби чудовищното си тяло на пясъка над нас. Откъде се бе появило? Заозъртах се в паника, от страх да не видя още такива същества, но беше само то. Изведнъж залитна напред и огромното му тяло се озова между платото и нас. Заотстъпвах към водата. Бездруго исках да стигна там — там бе единственият възможен изход, който можех да си представя. Молех се дано отливът да е оголил стълба-Умение.
— Трябва да го пуснеш! — изрева към нас съществото. — Това, което океанът изхвърля на брега на съкровищата, трябва завинаги да остане тук. Пусни това, което си намерил.
Принцът отвори шепата си, но верижката се заплете в отпуснатите му пръсти и статуетката увисна от ръката му като кукла на конци.
— Пусни го! — повтори създанието още по-настойчиво.
Реших, че времето за увъртания е свършило. Измъкнах непохватно меча си с лявата ръка, защото се боях да пусна принца.
— Стой назад! — изръмжах предупредително. Стъпалата ми застъргаха в раковините по неравните камъни. За миг рискувах да погледна през рамо. Успях да видя ръбатите скали, но едва се показваха над водата. Съществото изтълкува озъртането ми погрешно.
— Вашият кораб ви е оставил тук! Там няма нищо, освен океан. Пусни съкровището. — Думите излязоха на съсък, ужасно изнервящо. Устните му бяха тънки като на гущер, но зъбите, които оголи, бяха многобройни и остри. — Съкровищата на този бряг не са за човеци! Това, което морето донася тук, е изгубено за човеците! Не сте достойни за него.