Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
И внезапно, изненадващо, състоянието ми се подобри.
Щом проумях тази новост, аз цял се пропуках като стара чиния.
Всъщност това е краят на историята. Какво следваше да предприема оттук нататък, ще си остане, както казвахме едно време, „забулено в мъгла“. Достатъчно е само да отбележа, че след един час самотно прегръщане с възглавницата започнах да осъзнавам как цели две години животът ми е черпил от запаси, които не съм притежавал, как духовно и физически докрай съм се ипотекирал. Какво струваше дребният подарък — животът, върнат ми в замяна? — след като някога се бях гордял с избраната посока и бях вярвал в устояващата независимост.
Осъзнах, че през тези две години, за да запазя нещо — може би вътрешна тишина, а може би не, — аз се бях отучил от всички неща, които обичах — и всяко житейско действие, от утринната четка за зъби до вечерята с приятел, се бе превърнало в усилие за мен. Разбрах, че дълго време не бях харесвал никого и нищо, а само се бях подчинявал на стария гаснещ апетит да харесвам. Разбрах, че дори моята любов към най-близките ми хора се бе превърнала само в старание да обичам, че по-повърхностните ми връзки — с издателя, с продавача от цигарената будка, с детето на приятел — бяха само това, което помнех от минали дни, че трябва да правя. През същия този месец аз се ожесточавах от неща като звука на радиото, рекламите в списанията, писъка на трамвайните релси, глухата заспалост на провинцията — презирах човешката отстъпчивост и в същото време (макар и тайно в себе си) роптаех срещу коравосърдечието, — мразех нощта, защото не можех да спя, и мразех деня, защото ме приближаваше към нощта. Започнах да спя на лявата си страна, понеже видях, че колкото по-скоро уморявах, макар и мъничко, сърцето си, толкова по-бързо настъпваше онзи благословен час на кошмара, който подобно на катарзис вливаше в мен сила да посрещна по-добре новия ден.
Останаха само някои места и някои лица, които можех да гледам. Като повечето кореняци от Средния запад никога не бях страдал дори от най-смътни расови предразсъдъци — цял живот тайно бях копнял по красивите руси скандинавки, които виждах вечно да седят по верандите в Сейнт Пол, защото не бяха достатъчно заможни, та да бъдат допускани в доброто общество от онова време. Те бяха прекалено порядъчни, за да стават „мадами“, и твърде скоро дошли от селските ферми, за да знаят как се грабва свое място под слънцето, но помня, че обикалях кварталите, за да мярна едно проблясване на коса — лъскаво светлата гъстота на момичешка коса, каквато не ми бе съдено да опозная. Това обаче са приказки със съмнителна стойност на човек от голям град. А и те отклоняват от факта, че напоследък не понасях ирландците, англичаните, политиците, непознатите, вирджинците, негрите (светли и тъмни), житейските ловци, продавачите, разните комисионери, всички писатели (особено грижливо избягвах писателите, защото нямат равни в таланта си да ти докарват безкрай неприятности) — и всички обществени класи в качеството им на класи, както и повечето от тях заради принадлежността им към класата…
В усилието да се вкопча в нещо обикнах лекарите, момиченцата до тринайсет години и възпитаните момченца над осем. С тези малобройни категории на човечеството съумявах да намеря покой и щастие. Забравих да добавя, че ми допадаха и старите мъже — над седемдесетте, понякога и над шейсетте, но само ако лицата им бяха достатъчно обрулени от времето. Харесвах лицето на Катрин Хепбърн от екрана, независимо от шестващите клюки за нейната превзетост, както и лицето на Мириам Хопкинс, и моите стари приятели, ако ги виждах веднъж в годината и ако можех да си спомня призраците на техните образи от миналото.
Жестоко и озлобено, нали? Е, деца, това е безпогрешният признак на краха.
Картината не е красива. Неизбежно тя бе поставена в рамка, разнасяна насам-натам и излагана пред разни критици. Сред тях имаше една дама, която може да бъде описана само като личност с живот, в сравнение с който животът на другите хора прилича на смърт — дори и в моя случай, когато тя пое, общо взето, непривлекателната роля на утешителка на Йов. Въпреки че настоящата история приключва, позволете ми да добавя нашия разговор като послепис:
— Чакай — каза тя. (Често повтаря „чакай“, защото разсъждава, докато говори — наистина разсъждава.) Та рече: — Чакай. Вместо да се самосъжаляваш толкоз, по-добре си представи, че пропукването не е в тебе — представи си, че пропукването е в Големия каньон.