Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
С отминаването на двайсетте години и с моето второ десетилетие, маршируващо малко пред тях, двете мои младежки огорчения — че не съм достатъчно едър (или достатъчно ловък), за да ме вземат в колежанския отбор по ръгби, и че не ме прехвърлиха отвъд океана по време на войната — се преобразиха в детински сънища наяве за въображаеми геройски подвизи, достатъчно приятни, та да ме унасят в неспокойни нощи. Големите проблеми в живота ми сякаш се разрешаваха, но тъй като оправянето им вървеше мъчително, бях прекалено изтощен, за да размишлявам над по-общи въпроси.
Преди десет години животът беше нещо съвсем лично. Трябваше да поддържам в равновесие съзнанието за безсмислието на усилието и съзнанието за необходимост от борба; убеждението в непредотвратимостта на краха и въпреки това решимостта да „успееш“ — дори повече, противостоянието между мъртвата хватка на миналото и възвишените намерения на бъдещето. Съумеех ли да постигна това, независимо от всекидневните несгоди — домашни, професионални и лични, — тогава Аз-ът ми щеше да излети като стрела, изхвърлена от нищото към нищото с такава сила, че накрая само гравитацията щеше да я притегли към земята.
Цели седемнайсет години — с едногодишна почивка и умишлено безделие по средата — вървяха тъй нещата и всяка нова изнурителна работа беше само чудесна перспектива за следващия ден. Животът ми съвсем не беше лек, но: „До четирийсет и деветия ми рожден ден всичко ще се подреди — повтарях си. — Мога да разчитам на това. Няма какво повече да иска човек, живял живот като моя.“
И изведнъж, десетилетие преди четирийсет и деветте, внезапно осъзнах, че преждевременно съм се разбил.
II
Човек може да се разбие по различни начини — може да се разбие мозъкът ти — и в този случай други ти отнемат правото да вземаш решения или тялото ти, когато не ти остава друго, освен да се подчиниш на белия болничен свят; или нервите ти. В една неприятна книга с умиляваща кино развръзка Уилям Сийбрук разказва с немалка гордост как се е пропил. До алкохолизма го довело или поне силно допринесло за това разстройството на нервната система. Въпреки че пишещият тези страници не бе пропаднал чак дотам — от цели шест месеца той не бе изпивал повече от халба бира наведнъж, — неговите нервни рефлекси бяха поддали — от твърде много гняв и твърде много сълзи.
Нещо повече, за да се върна към тезата си, че животът ни нанася различни оскърбления, осъзнаването, че съм се разбил, не дойде едновременно с удара, а с отшумяването му.
Малко по-рано бях седял в кабинета на прочут лекар и бях изслушал сурова присъда. С нещо, което, поглеждайки сега назад, бих определил като огромно хладнокръвие, аз продължих да върша работите си из града, в който живеех тогава, без да ме е грижа, без дори да се замислям какви камари от неизпълнени задачи ми остават или какво ще излезе от това или онова мое задължение, както правят героите в книгите; бях доста самоуверен и във всички случаи бях едва посредствен пазач на повечето от нещата, поверени в ръцете ми, дори и на таланта си.
Но в мен внезапно се пробуди силен инстинкт за усамотение. Не исках да виждам никакви хора. Нагледал се бях в живота си на прекалено много хора — бях средно общителен човек, но стоях значително над средното в склонността да отъждествявам себе си, своите идеи и своята съдба с тези на всички класи, с които общувах непосредствено. Вечно някого спасявах или бях спасяван — за една-едничка сутрин можех да изживея всички чувства, приписвани на Уелингтън при Ватерло. Живеех в свят от тайни врагове и от предани приятели и почитатели.
Но сега исках да остана абсолютно сам и уредих да се откъсна донякъде от всекидневните си грижи.
През това време не бях нещастен. Заминах и хората около мен намаляха. Разбрах, че съм смъртно уморен. Сега можех да се излежавам и го правех с голямо удоволствие, спях и дремех понякога по двайсет часа в денонощието, а в промеждутъците решително си забранявах да мисля; вместо това съставях списъци — съставях ги и ги късах, стотици списъци: на кавалерийски командири, на ръгбисти и на градове, на популярни песнички и бейзболисти, на моите щастливи мигове и хобита, на къщите, в които бях живял, на костюмите си след уволнението от казармата и на обувките си (не включих костюма, купен в Соренто, който се сви, нито официалните лачени обувки и бялата риза с подвижната якичка, които мъкнах със себе си години наред, но така и не облякох, защото обувките прогизнаха в някакъв дъжд и се олющиха, а ризата с подвижната якичка пожълтя и колата по нея плесеняса). И списъци на жените, които бях харесвал, и на случаите, когато бях допуснал да се държат снизходително с мен хора, отстъпващи ми по характер и способности.