Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
Калам изруга ядосано, извъртя се, изпъна ръка и го сграбчи за яката. Издърпа го през тезгяха и изръмжа:
— Писна ми да чакам! Предаваш следното съобщение на Майстора на убийците. Все ми е едно как. Просто го направи, и то бързо. Съобщението е: най-голямата оферта за договор в живота на Майстора ще го чака при задната стена на имението на лейди Симтал. Тая нощ. Ако Майсторът на гилдията си заслужава името, тогава може би — само може би — работата няма да се окаже толкова трудна за Гилдията. Предай това съобщение, дори ако трябва да викаш по покривите, или ще се върна тук и душа да ти е яка.
Паран зяпна ефрейтора, но толкова беше уморен, че не можа и да се смае. Само можа да изпъшка:
— Губим си времето.
Калам стисна Скърви още по-здраво и го изгледа с гняв. После изръмжа:
— Дано не си прав. — Пусна гостилничаря и хвърли на тезгяха шепа сребърници. — Това ти е за неприятностите.
Излязоха от хана.
— Още ли изпълняваме заповеди, ефрейтор?
Калам изсумтя.
— Наредено ни е да направим офертата от името на императрицата, капитане. Ако договорът бъде приет и убийствата станат, Ласийн ще трябва да плаща, все едно дали сме извън закона, или не.
— Един изкормен град, за да го окупира Дужек с войската си, а императрицата да плаща. Това ще я задави, Калам.
Ефрейторът се ухили.
— Проблемът си е неин, не е мой.
Сиволиките се движеха през шумната тълпа като привидения и палеха газовите фенери. Някои здраво подпийнали хора ги прегръщаха и ги благославяха. Сиволиките, скрити под гуглите си и безлики, само им кимваха в отговор и продължаваха по пътя си, щом ги пуснеха.
Калам ги зяпаше навъсен.
— Нещо не е наред ли, ефрейтор? — попита Паран.
— Просто нещо ме гложди. Не мога да разбера какво е. Обаче има нещо общо с тия Сиволики.
Капитанът сви рамене.
— Палят фенерите. Е, продължаваме ли?
Калам въздъхна.
— Защо пък не, сър.
Лъскавата черна карета, теглена от два сиво-кафяви жребеца, бавно се движеше през гъстото множество. На десетина стъпки пред нея крачеха двама от домашната охрана на Барук и проправяха път с прибраните си в ножниците оръжия, когато виковете и ругатните не вършеха работа.
В тапицираната с плюш карета празничният рев на тълпите се процеждаше като далечен прилив, заглушен от магиите на алхимика. Той седеше, отпуснал брадичка на гърдите си, и очите му — скрити в сянката на веждите и полупритворени — наблюдаваха замислено седящия срещу него Тайст Андий. Рейк не беше продумал нито дума, след като се върна в имението няколко минути преди уговорения час за тръгване.
Главата на Барук пулсираше от болка. Някаква властна магия тресеше хълмовете на изток и запращаше ударни вълни, биещи в ума на всеки маг наоколо като облечени в метални ръкавици юмруци. Източникът му беше съвсем ясен. Обитателят на гробницата се приближаваше и при всяка своя стъпка срещаше отпора на Тайст Андий на Аномандър Рейк. Явно предсказанието на Мамът се бе оказало твърде щедро: оставаха им не дни, а часове.
Но въпреки ожесточения сблъсък на Лабиринтите, въпреки неоспоримия факт, че мощта на Джагътския тиран превъзхождаше силата на маговете на Рейк — че обитателят на гробницата настъпваше неумолимо: надигаща се буря на Омтоуз Феллак, която никой и нищо не можеше да спре — въпреки това Господарят на Лунния къс си седеше спокойно на меката седалка, изпънал крака и отпуснал облечените си в ръкавици ръце в скута си. Маската на кадифената седалка до него беше изключителна, макар и ужасяващо грозна. В по-добри времена видът й сигурно щеше да развесели Барук и той щеше да оцени майсторската й изработка, но точно сега всеки път, щом я погледнеше, го обземаше подозрение. Тайна някаква беше заключена в тази маска, нещо, издаващо мъжа, който щеше да я носи. Но тази тайна му убягваше.
Търбан Орр нагласи на лицето си маската на ястреб и спря пред широките стъпала, водещи към главния вход на имението. Чу тропота на приближаващия се към входа екипаж и се обърна. От прага зад гърба му се чуха стъпки, после се чу гласът на лейди Симтал:
— Щеше да е по-добре, ако бяхте наредили на слугите ми да ме предупредят за пристигането ви, съветник. Позволете ми удоволствието да ви придружа до главната зала. — И сложи ръка върху неговата.
— Един момент — промърмори той, взрял се във фигурата, която излизаше от каретата. — Екипажът е на алхимика, но това едва ли е Барук, нали?
Лейди Симтал погледна и ахна:
— Гневът на Трейк да ме порази дано! Кой ли може да е това?
— Гост на Барук — сухо каза Орр.
Тя стисна болезнено ръката му.
— Зная за привилегията му, съветник. Кажете ми, точно този виждали ли сте го?