Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
— Вярвам ти.
Крокъс трепна. Как успяваше това момиче да придава лекота на всяко нещо? Гуглата да го вземе дано, той самият не си вярваше. Разбира се, не познаваше Чалис добре. Бяха говорили само веднъж. А ако наистина вземеше да извика стражите? Е, щеше да се погрижи поне Апсалар да избяга. Хвана я за ръката.
— Слушай. — Гласът му прозвуча дрезгаво и грубо, но той продължи: — Ако нещо се обърка, иди в хана „Феникс“. Разбра ли? Намери Мийзи, Ирилта или приятелите ми Круппе и Мурильо. Кажи им какво се е случило.
— Добре, Крокъс.
— Хубаво. — Той пусна ръката й и промърмори: — Жалко, че нямаме фенер. — И пристъпи в тъмното, като протегна едната си ръка напред.
— Защо? — попита Апсалар и се плъзна покрай него. Взе ръката му и го поведе надолу. — Аз виждам. Само не пускай ръката ми.
Щеше да му е трудно, дори да го желаеше, осъзна той. Тези твърди мазоли по малката й длан. Напомняха му за онова, на което беше способна, макар че това като че ли не го притесняваше.
Широко отворил очи, без да вижда нищо, Крокъс се остави да го поведат надолу по стълбите.
Капитанът на домашната охрана на Симтал изгледа Уискиджак и хората му с нескрито презрение.
— Мислех, че всички сте баргасти. — Пристъпи пред Тротс и заби пръст в широките му гърди. — Ти ме накара да повярвам, че всички са като теб, Ниганга.
От Тротс се изтръгна басово заплашително ръмжене и капитанът отстъпи крачка назад, а ръката му посегна към сабята.
— Капитане — намеси се Уискиджак, — ако всички бяхме баргасти…
Тясното лице на мъжа се извърна намръщено към него.
— … изобщо нямаше да можете да си позволите да ни наемете — довърши с хладна усмивка сержантът. И се озърна към Тротс. „Ниганга? Гуглата да ме вземе дано!“ — Ниганга е помощник-командирът ми, капитане. Е, къде искате да застанем на пост?
— Оттатък фонтана — отвърна началникът. — Ще сте с гръб към градината, която, хм, напоследък е доста запустяла. Не искаме някой от гостите ни да се изгуби в нея, така че много учтиво ги връщате. Разбрано? И като казвам „учтиво“, казвам го най-сериозно. Поздравявате всеки, който ви заговори, а ако възникне спор, насочвате ги към мен, капитан Стилис. Аз ще обикалям, но всеки охранител от къщата може да ме намери.
Уискиджак кимна.
— Разбрано, сър. — Обърна се да огледа взвода си. Фидлър и Хедж стояха зад Тротс, и двамата изпълнени с нетърпение. Малът и Бързия Бен бяха още на улицата, свели глави в тих разговор. Сержантът ги изгледа намръщено — забеляза как магьосникът му трепва при всеки гръм откъм изток.
Уискиджак изчака, докато капитан Стилис си тръгне, и отиде при Бързия Бен и Малът.
— Какво има?
Бързия Бен изглеждаше уплашен.
— Не забеляза ли гръмовете и светкавиците, сержант? — отвърна Малът. — Не е буря. Разказът на Паран, изглежда, е верен.
— Което значи, че нямаме много време — каза Уискиджак. — Чудно, защо адюнктата не се появява — мислиш ли, че се чуди как да избяга?
Малът сви рамене.
— Не разбираш ли? — попита Бързия Бен, вдиша дълбоко и продължи: — Онова същество там се бие с някого. Става дума за големи магии, само че се приближава, което значи, че печели. А това значи, че…
— Че сме в опасност — довърши Уискиджак. — Добре, засега действаме според плана. Стига, Бен. Назначиха ни точно където искахме. Сигурен ли си, че Калам и Паран могат да ни намерят?
Магьосникът простена с досада.
— Оставихме им упътвания, сержант.
— Добре. Да тръгваме. През къщата, и си отваряйте очите.
— Сякаш се кани да спи още няколко дни — каза Калам, надигна се от леглото на Кол и се обърна към капитана.
Паран потърка зачервените си очи и каза уморено:
— Сигурно му е дала нещо и не сте видели.
Калам поклати глава.
— Казах ви, сър, нищо не му е дала. Всички пазеха да не стане нещо такова. Взводът все пак има чест. Трябва да тръгваме.
Паран се надигна с усилие. Беше изтощен и знаеше, че ще е просто излишно бреме.
— Но ще се появи в онова имение — настоя той, докато запасваше меча си.
— Е — отвърна Калам от вратата, — двамата с вас нали точно там отиваме? Появява се и я измъкваме — нали това искате.
— Точно в момента — каза Паран, след като излязоха от стаята, — съм в такава форма, че ролята ми в битката ще е много кратка. Смятай ме само за изненадващия фактор, за единственото, което тя няма да очаква, единственото, което ще я накара да се спре за секунда. — Погледна го в тъмните очи. — Постарай се тази секунда да е важна, ефрейтор.
Калам се ухили.
— Ясно, сър.
Когато минаха покрай тезгяха, Скърви ги изгледа нащрек.