Кралица на сенките
- Автор: Маас Сара Дж., Маас Сара Джанет
- Серия: Стъкленият трон #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1765-2
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на сенките». Краткое содержание книги:
Това не присъстваше в плановете ù.
– Но... кралят... Върнън...
– Кралят на Адарлан е мъртъв – обяви Манон. Светът спря край нея. – Елин Галантиус го уби и разруши стъкления му дворец.
Елида покри устата си с ръка и заклати глава. Елин... Елин...
– Помогнал ù е принц Едион Ашривер – допълни Манон.
Елида зарида.
– Освен това се носят слухове, че лорд Рен Олсбрук е станал бунтовник и живее някъде на север.
Елида зарови лице в дланите си. И усети здрава ръка с железни нокти върху рамото си.
Колеблив допир.
– Надежда – прошепна Манон.
Елида свали ръцете си, за да я погледне. Вещицата я посрещна с усмивка – съвсем лека, но нежна и красива. Елида се зачуди дали Манон знаеше, че се усмихва.
Терасен...
– Ще става още по-страшно, нали? – попита Елида.
Манон кимна едва забележимо.
Все още можеше да избяга на юг – далеч, далеч от всичко. Върнън я смяташе за мъртва, така че никой нямаше да я потърси. Но Елин беше жива. И силна. И май бе дошло време да остави мечтите за бягство. Да намери Селена Сардотиен в името на Калтейн и на нейния дар, на момичетата като тях, заключени в кули, беззащитни и забравени.
Но Манон не я бе забравила.
Не – нямаше да бяга повече.
– Върви на север, Елида – повтори Манон, сякаш прочела решението в очите ù, и ù подаде торбата. – Сега са в Рифтхолд, но едва ли ще се задържат там. Стигни до Терасен и се покрий. Стой настрана от големи пътища и странноприемници. В торбата има пари, но те съветвам да ги използваш разумно. Лъжи и кради, ако трябва, но стигни до Терасен. Кралицата ти ще е там. На твое място не бих ù споделила какви са корените на майка ти.
Елида преметната торбата през рамо.
– Май не е толкова ужасно във вените ти да тече кръвта на Черноклюните – рече тихо.
Златистите очи се присвиха насреща ù.
– Не – отвърна Манон. – Не е.
– Как да ти се отблагодаря?
– Дължах услуга някому – отговори вещицата и поклати глава, когато Елида отвори уста да попита нещо.
Манон ù даде три кинжала – първия пъхна в единия ù ботуш, втория скъта в торбата ù, а третия прибра в ножницата на хълбока ù. Накрая я накара да свали ботушите си, за да разкрие натиканите в тях остатъци от оковите ù. Извади малък шперц от джоба си и отключи широките железни пръстени около глезените ù. Хладен, мек ветрец погали голата ù кожа и Елида прехапа устна, за да спре сълзите си. След миг нахлузи отново ботушите.
В гората уивърните се прозяваха и ръмжаха сънено, а Тринадесетте се смееха. Манон надникна към тях и бледата усмивка се завърна на лицето ù. Като погледна отново Елида, наследницата на вещерския клан на Черноклюните каза:
– Когато се разрази войната, а това е неминуемо, ако Перингтън е оцелял, се надявай да не ме виждаш отново, Елида Локан.
– Въпреки всичко – каза Елида – се надявам да те видя отново.
И се поклони на Водачката на Крилото.
За нейна огромна изненада Манон ù отвърна със същото.
– На север – рече вещицата и Елида предположи, че по-красноречиво сбогуване не може да очаква.
– На север – повтори Елида и тръгна към гората.
След няколко минути Оуквалд я погълна напълно, заглушавайки звуците на вещиците и уивърните им.
Тя стисна презрамките на торбата си и продължи напред.
Внезапно животните се умълчаха, а листата зашумоляха. След миг тринадесет гигантски сенки прелетяха над главата ù. Една от тях – най-дребната – закръжи в кръг над нея... сякаш за сбогом.
Елида не знаеше дали Абраксос вижда през гъстите корони на дърветата, но въпреки това вдигна ръка да му помаха. Отвърна ù радостен, пронизителен рев и сянката изчезна.
На север.
Към Терасен. Бе дошло време за битка, не за бягство.
Към Елин, Рен и Едион – натрупали опит, силни и живи.
Нямаше представа колко път я чакаше, но щеше да го извърви. Без да поглежда назад. Крачейки през кипящата от живот гора, Елида притисна длан към вътрешния джоб на кожения си жакет и усети твърдата изпъкналост в него. Помоли се на Анийт за мъдрост и закрила и можеше да се закълне, че усети топла милувка по челото си, която я накара да изправи гръбнак и да вдигне брадичка.
Така започна дългото ù пътешествие до дома.
86.
– Това са последните ти дрехи – обяви Лизандра, побутвайки с крак сандъка, който един от слугите току-що беше донесъл. – А си мислех, че аз съм пристрастена към парцалките. Никога нищо ли не изхвърляш?
Елин ù се оплези от кадифеното канапе в центъра на огромния дрешник.