Кралица на сенките

– Как се чувстваш?

– Уморен – призна си Каол и раздвижи свободната си ръка.

Гърдите го боляха от сблъсъка с мрака, но усещаше тялото си...

Не усещаше нищо.

Не усещаше краката си. Пръстите им.

– Според оцелелите лечители е цяло чудо, че си жив – подхвана тихо Дориан. – Гръбнакът ти... мисля, че баща ми го е счупил на няколко места. Амити можела да... – В очите му просветна гняв. – Но тя е мъртва.

Мудна, ледена паника нахлу във вените му. Не можеше да помръдне, не можеше да...

– Роуан излекува две от травмите в горната част на гръбнака ти. Иначе щеше да останеш парализиран – Дориан сякаш се задави с думата – от врата надолу. Но по-долното счупване... Роуан каза, че е твърде сериозно, и не посмя да го лекува от страх да не го влоши.

– Надявам се, че следва „но“ – скалъпи Каол.

Ако не можеше да ходи... да се движи...

– Твърде рисковано е да те изпращаме във Вендлин, като се имат предвид отношенията ни с Майев. Но лечителите от Торе Сесме може и да ти помогнат.

– Няма да ходя в Южния континент. – Не и сега, когато най-сетне си беше върнал Дориан, когато всичките му приятели бяха тук. – Ще изчакам някой от тукашните лечители.

– Нито един не е останал. Не и с магически способности. Баща ми и Перингтън ги унищожиха.

Сапфирените му очи като че ли замръзнаха за миг. Каол знаеше, че принцът няма да забрави скоро последните думи на баща си и собствената си постъпка независимо от тях.

Не принцът – кралят.

– Торе Сесме може да е последната ти надежда да проходиш отново – заяви Дориан.

– Няма да те изоставя. Не и отново.

Дориан стисна устни.

– Никога не си ме изоставял, Каол. – Той поклати глава и по бузите му се търкулнаха сълзи. – Никога.

Каол стисна ръката на скъпия си приятел.

Дориан погледна към вратата, секунда преди някой да почука колебливо, и се усмихна леко. Каол се зачуди колко ли изостряше сетивата му магията, която притежаваше. Кралят избърса сълзите си и каза:

– Един човек идва да те види.

Някой натисна плахо дръжката и вратата се открехна, разкривайки завеса от мастиленочерна коса и красиво бронзово лице. Като зърна Дориан, Несрин се поклони дълбоко и лъскавата ù коса се люшна от движението. Дориан стана и ù махна да се изправи.

– Едион е новият отговорник за сигурността на двореца, но госпожица Фалик е временният капитан на гвардията ми. Оказва се, че стражите намират водачеството на Едион за малко... Каква беше думата, Несрин?

Устата на Несрин потрепна, но очите ù не се откъсваха от Каол, сякаш виждаше чудо, илюзия.

– Противоречиво – отвърна Несрин и тръгна право към него. Златисточервената униформа ù пасваше отлично.

– Досега не е имало жена капитан на кралската гвардия – обяви Дориан, докато крачеше към вратата. – Но тъй като ти вече си лорд Каол Уестфол, Ръка на краля, някой трябва да заеме предишната ти позиция. Нови традиции за ново кралство. Каол извърна очи от омагьосаното лице на Несрин, за да погледне приятеля си.

– Моля?

Но Дориан вече отваряше вратата.