Хари Потър и Орденът на феникса
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Егмонт България“
- ISBN: 954-446-761-0
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и Орденът на феникса». Краткое содержание книги:
Действието в «Хари Потър и Орденът на феникса» започва в една задушна лятна привечер. Тя ще бъде прорязана от цял низ събития, които ще срутят стената, разделяща вълшебния свят от този на мъгълите. Всичко около Хари се завърта шеметно… Сблъсък с чудовищни създания, който води до ужасяващи последствия. Нашествие от сови, носещи загадъчни послания. Мистериозен спасителен отряд и пожълтял пергамент, изписан със ситен почерк. Вихрен полет към щаба на Ордена на феникса и стремглаво спускане сред потайностите на Министерството на магията. Завръщането на Хари в «Хогуортс» за началото на петата му учебна година е предшествано от неочаквани преживелици и е белязано от страховити събития. И това е само началото! Защото на Хари му предстои да разкрие неподозирани тайни, да се срещне лице в лице с Вие-знаете-кого и неговите смъртожадни, да загуби скъп, любим човек, да узнае много за приятелството и любовта.
Пусна стола и го заобиколи, приближи се до мъжа, сгърчен на пода, застана точно над него в мрака и го погледна от необичайно голяма височина.
— Сигурен ли си във фактите, Рукууд? — попита Хари.
— Да, господарю, да… работех в отдела след… все пак…
— Ейвъри ме увери, че Боуд ще успее да го изнесе…
— Боуд, господарю, не би могъл да го вземе… Знаел е, че не може… безспорно точно заради това се е съпротивлявал толкова ожесточено срещу проклятието Империус на Малфой…
— Стани, Рукууд — прошепна Хари.
Коленичилият едва не падна в бързината си да се подчини. Лицето му беше сипаничаво, под светлината на свещите белезите се открояваха още повече. След като се изправи, бе някак прегърбен, сякаш се канеше да се поклони, и от време на време поглеждаше ужасен Хари в лицето.
— Добре направи, че ми каза — изрече Хари. — Много добре… Очевидно съм пропилял месеци в безплодни планове… но както и да е… започваме наново. Имаш признателността на Лорд Волдемор, Рукууд…
— Господарю… да, господарю мой — пророни Рукууд с глас, пресипнал от облекчение.
— Необходима ми е помощта ти. Трябват ми всички сведения, които можеш да ми дадеш.
— Разбира се, господарю мой, разбира се… всичко, каквото кажете…
— Чудесно… свободен си. Прати ми Ейвъри.
Рукууд заситни заднишком, поклони се и изчезна зад вратата.
Хари остана сам в здрачната стая и се извърна към стената. В мрака бе окачено напукано, помътняло от времето и влагата огледало. Хари тръгна към него. Отражението му в тъмнината стана по-голямо и по-ясно… лице, по-бяло и от череп… червени очи със зеници като резки…
— НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!
— Какво има? — извика някой близо до него.
Хари се замята като обезумял, заплете се в балдахина и падна от леглото. Няколко секунди не знаеше къде е, беше убеден, че ще види бялото черепоподобно лице, което ще надвисне отново над него в мрака, после гласът на Рон пак каза съвсем наблизо:
— Стига си се държал като ненормален, чакай да те измъкна оттук!
Рон дръпна балдахина и Хари го зяпна, както лежеше по гръб в лунната светлина, в белега го пробождаше пареща болка. Рон като че ли се готвеше да ляга, бе извадил едната си ръка от мантията.
— Пак ли са нападнали някого? — попита той и издърпа силно Хари да се изправи на крака. — Татко ли? Онази змия ли?
— Не… всички са добре — простена Хари, челото му пламтеше. — Всъщност… без Ейвъри… той е в беда… дал е погрешни сведения… Волдемор е направо бесен…
Разтреперан, Хари изпъшка, седна тежко на леглото и разтърка белега.
— Но сега Рукууд ще му помогне… пак се е върнал в правия път…
— Какви ги дрънкаш? — уплаши се Рон. — Нима… нима току-що си видял Ти-знаеш-кого?
— Аз бях Ти-знаеш-кой — отвърна Хари, сетне протегна пред себе си в мрака ръце и ги доближи до лицето си, за да провери дали още са мъртвешки бели, с дълги пръсти. — Беше с Рукууд, един от смъртожадните, избягали от Азкабан, сещаш ли се? Рукууд току-що му каза, че Боуд не би могъл да го направи.
— Да направи какво?
— Да изнесе нещо… според него Боуд би трябвало да е знаел, че е безсилен да го стори… Било му е направено проклятие Империус… Доколкото подразбрах, от бащата на Малфой.
— Боуд е бил омагьосан да изнесе нещо ли? — възкликна Рон. — Но… Хари, това сигурно е…
— … оръжието — довърши той вместо него изречението. — Знам.
Вратата на спалното помещение се отвори, влязоха Дийн и Шеймъс. Хари отново преметна крака върху леглото. Не искаше да си проличи, че току-що се е случило нещо странно, все пак Шеймъс едва наскоро бе престанал да го смята за откачен.
— Нима твърдиш, че си бил Ти-знаеш-кой? — прошепна Рон, доближил глава до Хари, уж за да си сипе вода от каната върху нощното му шкафче.
— Да — отговори той тихо.
Рон отпи ненужно голяма глътка вода и Хари видя как тя се разлива от брадичката по гърдите му.
— Хари — рече той, докато Дийн и Шеймъс се движеха шумно, говореха си и събличаха мантиите, — трябва да кажеш…
— Не, не трябва да казвам на никого — сряза го Хари. — Изобщо нямаше да виждам тези неща, ако владеех оклумантиката. Би трябвало вече да съм се научил да затварям съзнанието си за тях. Ето какво искат от мен.
Имаше предвид Дъмбълдор. Върна се в кревата, обърна се с гръб към Рон и след малко чу как и приятелят му ляга: матракът изскърца. Белегът на Хари запламтя, той захапа с все сила възглавницата, за да не изкрещи. Знаеше, че някъде наказват Ейвъри.
На другата сутрин Хари и Рон изчакаха междучасието, за да кажат на Хърмаяни какво точно се е случило, защото искаха да са напълно сигурни, че никой няма да подслушва. Застанаха в обичайното си ъгълче в студения ветровит двор и Хари й разправи и най-малките подробности, които помнеше от съня. Отначало Хърмаяни не каза нищо, само загледа вторачено и някак измъчено Фред и Джордж в другия край на двора, и двамата бяха без глави и продаваха изпод наметалата своите вълшебни обезглавяващи шапки.