Хари Потър и Орденът на феникса
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Егмонт България“
- ISBN: 954-446-761-0
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и Орденът на феникса». Краткое содержание книги:
Действието в «Хари Потър и Орденът на феникса» започва в една задушна лятна привечер. Тя ще бъде прорязана от цял низ събития, които ще срутят стената, разделяща вълшебния свят от този на мъгълите. Всичко около Хари се завърта шеметно… Сблъсък с чудовищни създания, който води до ужасяващи последствия. Нашествие от сови, носещи загадъчни послания. Мистериозен спасителен отряд и пожълтял пергамент, изписан със ситен почерк. Вихрен полет към щаба на Ордена на феникса и стремглаво спускане сред потайностите на Министерството на магията. Завръщането на Хари в «Хогуортс» за началото на петата му учебна година е предшествано от неочаквани преживелици и е белязано от страховити събития. И това е само началото! Защото на Хари му предстои да разкрие неподозирани тайни, да се срещне лице в лице с Вие-знаете-кого и неговите смъртожадни, да загуби скъп, любим човек, да узнае много за приятелството и любовта.
Според Образователен указ двайсет и шест на учителите, разбира се, им беше забранено да споменават интервюто, въпреки това те намираха начин да изразят чувствата си. Професор Спраут възнагради «Грифиндор» с двайсет точки само защото Хари й е подал лейката, в края на часа по вълшебство грейналият професор Флитуик му пъхна в ръцете цяла кутия цвърчащи захарни мишлета, каза «Шшшт!» и забърза нанякъде, а в часа по пророкуване професор Трелони избухна в истерични хлипове и оповести пред смаяния клас и твърде разочарованата Ъмбридж, че Хари все пак нямало да си умре съвсем млад, а щял да доживее до дълбока старост, да стане министър на магията и да има дванайсет дечица.
Ала Хари се почувства най-щастлив, когато на другия ден, докато бързаше за трансфигурация, го настигна Чо. Още преди да е разбрал какво става, тя пъхна ръка в неговата и промълви в ухото му:
— Извинявай, извинявай много. Интервюто е толкова смело… чак ме разплака.
Хари съжали, че заради интервюто Чо е проляла още сълзи, но се зарадва, понеже пак си говореха и най-вече защото тя го успя набързо да го целуне по бузата, преди да продължи нататък. И — направо невероятно! — щом Хари стигна пред класната стая по трансфигурация, се случи нещо, също толкова хубаво: Шеймъс излезе от редичката и застана пред него.
— Исках само да ти кажа — смотолеви той, вперил очи в лявото коляно на Хари, — че ти вярвам. Пратих едно списание и на мама.
Ако изобщо беше нужно още нещо, та щастието на Хари да бъде пълно, то това бе реакцията на Малфой, Краб и Гойл. По-късно същия следобед ги зърна скупчени в библиотеката, а с тях беше и мършаво момче, за което Хърмаяни съобщи тихо, че се казва Теодор Нот. Докато Хари търсеше по лавиците една книга със заклинания за частично изчезване, четиримата се извърнаха към него, Гойл изпука застрашително с пръсти, а Малфой зашушука злобно на Краб. Хари знаеше прекрасно защо се държат така: беше изобличил бащите на всички като смъртожадни.
— А най-хубавото е, че не могат да те опровергаят, без да признаят, че са чели статията! — прошепна радостна Хърмаяни, след като си тръгнаха от библиотеката.
Освен това на вечеря Луна му съобщи, че нямало брой на «Дрънкало», който да се е разграбвал толкова бързо.
— Татко прави допечатка! — ококори се тя развълнувана. — Не може да повярва, разправя, че от това хората явно се вълнували повече, отколкото от нагънаторогите шнорхелоподобни квакльовци!
Вечерта Хари беше героят в общата стая на грифиндорци. Фред и Джордж бяха дръзнали да уголемят корицата на «Дрънкало» с магия за увеличаване и я бяха окачили на стената, така че сега грамадната глава на Хари се извисяваше над насъбралите се и ръсеше с боботещ глас неща от рода на «В МИНИСТЕРСТВОТО Е ПЪЛНО С КРЕТЕНИ» и «ФЪШКИИ ЗА ЪМБРИДЖ!». На Хърмаяни не й се стори никак забавно. Тя заяви, че всичко това й пречело да се съсредоточи, и накрая толкова се подразни, че си легна рано. Хари бе принуден да признае, че след час-два плакатът вече не му се виждаше чак толкова смешен, особено след като заклинанието за говорене малко по малко отслабна и огромната му уста взе да подвиква все по-често и на все по-висок глас несвързани думи като «ФЪШКИИ» и «ЪМБРИДЖ». Чак го заболя главата и белегът пак го прониза неприятно. Въпреки разочарованите възклицания на множеството, насядало около него с молби да повтори за стотен път интервюто, той оповести, че също смята да си легне по-рано.
Когато влезе в спалното помещение, вътре нямаше никого. Той допря за миг чело в хладното стъкло на прозореца до леглото си и това подейства успокоително на белега. После се съблече и си легна, като се надяваше главоболието да му премине. Пък и малко му се гадеше. Претърколи се на една страна, затвори очи и почти веднага заспа…
Стоеше в тъмна стая със спуснати пердета, осветена само от грозд свещи. Бе вкопчил ръце в облегалката на стола отпред. Бяха с дълги пръсти, съвсем бели, сякаш от години не са виждали слънце, и върху тъмното кадифе на тапицерията приличаха на големи белезникави паяци.
Зад стола, в кръгчето светлина върху пода, бе коленичил мъж в черни одежди.
— Както личи, съм се вслушал в лош съвет — каза Хари с висок студен глас, в който туптеше гняв.
— Смилете се над мен, господарю — изграчи коленичилият на пода.
Темето му лъщеше в светлината на свещите. Той като че ли трепереше.
— Не те виня, Рукууд — продължи Хари все така студено и жестоко.