Ана Каренина

Когато дяконът свърши ектенията, свещеникът се обърна с книга в ръце към младоженците.

— „Боже вечный, расстоящияся собравы в соединение — четеше той с кротък напевен глас — и союз любвеположивый им неразрушимый; благословивый Исаака и Ревекку, наследники я твоего обетования показавый; сам благослови и рабы твоя сия, Константина, Екатерину, наставляя я на всякое дело благое. Яко милостивых и человеколюбец Бог еси и тебе славу воссылаем, Отцу и Сыну, и Святому Духу, ныне и присной вовеки веков.“ — „А-аминь“ — отново се разля във въздуха невидимият хор.

„«Расстоящияся собравый в соединение и союз любве положивый» — колко дълбокомислени са тия думи и как отговарят на това, което чувствуваш в тоя миг! — мислеше Левин. — Дали и тя чувствува същото като мене?“

И като се озърна, той срещна погледа й.

И по израза на тоя поглед заключи, че и тя разбира същото като него. Но това не беше истина; тя почти никак не разбираше думите на службата и дори не ги чуваше през време на венчавката. Тя не можеше да ги слуша и да ги разбира: толкова силно беше това единствено чувство, което изпълняше душата й и все повече и повече се засилваше. Това чувство беше радостта, че се извършва напълно онова, което от месец и половина вече бе се извършило в душата й и което в продължение на тия шест седмици я радваше и я измъчваше. В деня, когато в къщата на улица Арбатская тя пристъпи мълчаливо в кафявата си рокля до него и му се врече — в душата й тоя ден и час настъпи пълно скъсване с целия й по-раншен живот и започна един съвършено друг, нов, напълно неизвестен за нея живот, а в действителност продължаваше старият. Тия шест седмици бяха най-блаженото и най-мъчително време за нея. Целият й живот, всичките й желания и надежди бяха съсредоточени само в тоя непознат още за нея човек, с когото я свързваше някакво още по-неясно, отколкото самия човек, ту сближаващо, ту отблъскващо чувство, а същевременно тя продължаваше да живее в условията на по-раншния си живот. Живеейки постарому, тя се ужасяваше от себе си, от пълното непреодолимо равнодушие към цялото си минало: към нещата, към навиците, към хората, които бяха я обичали и я обичаха, към огорчената от това й равнодушие майка и към милия й, нежен баща, когото по-рано тя обичаше повече от всичко на света. Тя ту се ужасяваше от това равнодушие, ту се радваше на онова, което бе я довело до това равнодушие. Не можеше ни да мисли, ни да желае нещо вън от живота с тоя човек; но тоя нов живот още го нямаше и тя не можеше дори да си го представи ясно. Имаше само очакване — страх и радост от новото и неизвестното. И сега още малко и очакването, и неизвестността, и разкаянието, че се е отрекла от по-раншния си живот — всичко ще се свърши и ще започне новото. Това ново не можеше да не бъде страшно поради своята неизвестност; но страшно или не, то бе станало още преди шест седмици в душата й, а сега само се освещаваше това, което бе станало отдавна вече в душата й.