Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
„Просто ми кажете кога“ — прекъсна го нетърпеливо Акалия.
Последва кратка пауза, докато занаятчията обсъждаше въпроса с колегите си.
„Може би днес. Днес вечерта или утре сутринта. Смятахме да отложим атаката за утре сутринта, за да имаме време за по-добра подго…“
„Не! — прекъсна го категорично Акалия. — Днес! Щом е възможно да пробием стените на Колегиум днес, значи трябва да положим необходимите усилия това да се случи. Досега занаятчиите на Век се доказаха като по-нисши от тези колегиумски селяни във всяко отношение. Това трябва да се промени. Действайте.“
Занаятчията капитулира по бързата процедура. Акалия остана с впечатлението, че бърза да даде заповеди за масиран обстрел.
Обсадата се беше проточила твърде много. Империята на осите сигурно беше свършила вече своята част от сделката, иначе нейните разузнавачи щяха да са докладвали за придвижващи се насам сарниански войски. Сарн явно нямаше да се включи в битката за Колегиум, но въпреки това Акалия имаше чувството, че учените и търговците зад омразните му стени й се присмиват.
Не за дълго, обаче. Царят на Век й бе дал свобода как да накаже града за съпротивата му и тази мисъл бе единствената й утеха, докато чакаше стените да паднат.
— Майстор Кимон! — крещеше мъжът. — Идват!
Спря и се преви надве задъхан, а Кимон нямаше друг избор освен да изчака, докато нещастникът си поеме дъх. Ако защитаваха мравкороден град, отдавна щеше да знае какво е видял мъжът, не само с думи, а и с образ. Полуродният кесиански младеж, който му служеше за свръзка, беше загинал, и сега Кимон можеше да разчита единствено на словесни съобщения, които бяха бавни, невинаги точни и постоянно го вбесяваха.
Накрая не издържа и се сопна на пратеника:
— Какво видя? Войски? Машини? — Над тях векианската артилерия все така обстрелваше стената. При всяко попадение зидарията се тресеше и Кимон бе изтеглил войниците си назад, в случай че стената се срине въпреки уверенията на колегиумските архитекти, че това е крайно невероятно.
— Машини, майстор Кимон, и войници зад тях. Тарани, струва ми се.
„Под прикритието на обстрела“ — досети се Кимон. Векианците неведнъж бяха пробвали тараните си срещу портите на града, но обшитите с метал допълнителни панели бяха издържали геройски на натиска. И този път нямаше да е по-различно.
Ала упорството на векианците му се стори подозрително. Дори те не би трябвало да повтарят многократно една и съща неуспешна тактика.
— А обсадни кули? — попита той.
— Има, но са назад, при пехотата. Отпред са тараните.
— А самите тарани? Същите като преди ли са?
— Ами, аз не съм занаятчия, но…
— Казвай, човече! — изръмжа Кимон. На мравкородни никога не би се наложило да повиши глас, но понякога това беше единственият начин да се разбере с цивилните граждани на Колегиум.
— Не са съвсем същите, майстор Кимон. По-големи са и с различен накрайник.
Кимон изруга мълчаливо пратеника, задето не е в състояние просто да му покаже видяното. Ала дори и така, военните му инстинкти нашепваха лоши новини.
— Изтеглете се от стената! — извика той.
— Ами ние вече…
— Изтеглете се още, идиоти такива! Или лично ще ви нашибам с камшик всичките!
Хората му започнаха да се изтеглят, като си приказваха и се влачеха. Кимон оголи зъби и поведе свирепа борба с яда си.
— Какво става?
Кимон се обърна и отвори уста да се развика на натрапника, но после видя, че е Стенуолд.
— Векианците пробват нещо ново — обясни кратко той. — Кога ще стигнат стените, момко?
Пратеникът разпери безпомощно ръце.
— Добре де, бързо ли се движат? — пробва по друг начин Кимон, като си мислеше, че…
Надигна се от твърдия плочник. Главата му кънтеше. Огледа се и видя, че войниците и дори Стенуолд лежат на улицата, съборени като него.
— Ставайте! — изрева им той и собственият му глас изкънтя някак отдалеч. Войниците изглеждаха замаяни, уплашени. Очите на Стенуолд щяха да изскочат.
— Използват петарди! — уведоми го Кимон, съзнавайки, че говори твърде силно. Едва го беше изрекъл, когато втора експлозия разтресе стената на стотина метра южно от тях, после и трета. Векианците използваха петарди — мини, които се залагаха директно в зидарията с цел да отворят пробойни. Обърна се с ужас и плъзна поглед по стената.