Страхът на мъдреца (Част II)

Мелуан благоговейно ми подаде парче тъмно дърво с размера на дебела книга. Взех го с двете си ръце.

За размера си кутията беше неестествено тежка. Под пръстите си усещах дървото като полиран камък. Когато прокарах ръце по нея, открих, че страните й бяха покрити с резба. Не толкова отчетлива, че да привлече окото, а съвсем фина, така че пръстите ми едва усещаха нежните шарки върху дървото. Погладих горната й страна и усетих подобна резба.

— Беше прав — нежно каза Мелуан, — той е като дете, получило подарък за средата на зимата.

— Още не си видяла най-доброто — отвърна маерът. — Почакай да започне. Умът на момчето е като железен чук.

— Как се отваря? — попитах аз.

Повъртях я в ръце и почувствах как вътре нещо мърда. Видимо нямаше панти или нещо такова, дори не се виждаше процеп там, където трябваше да е капакът. Изглеждаше просто като едно цяло парче от тъмно и тежко дърво. Но знаех, че е нещо като кутия. Изглеждаше като кутия. И тя искаше да бъде отворена.

— Не знаем — отвърна Мелуан.

Може би щеше да добави още нещо, но съпругът й нежно я прикани да замълчи.

— Какво има вътре? — отново я наклоних и усетих как съдържанието й се размърда.

— Не знаем — повтори тя.

Самото дърво беше интересно. Беше достатъчно тъмно, за де е роах, но имаше тъмночервена зърнеста структура. Леко миришеше… на нещо. Беше позната миризма, за която не можех да се сетя на какво точно ми напомня. Наведох лице към повърхността му и вдъхнах дълбоко през носа си уханието му, което почти наподобяваше аромата на лимон. Мирисът беше дразнещо познат.

— Какво е това дърво?

Мълчанието им беше достатъчно ясен отговор на въпроса ми.

Вдигнах поглед и видях, че и двамата ме гледат.

— Май не искате особено да ми помагате, нали? — Усмихнах се, за да смекча думите си.

Алверон седна по-напред на стола си.

— Трябва да признаеш — рече той с едва прикрито вълнение, че това е превъзходен въпрос. И преди си ми демонстрирал умението си да правиш обосновани предположения. — Сивите му очи проблеснаха. — И така, какво е твоето предположение за това?

— Това е семейна ценност — спокойно отвърнах аз, — много стара…

— Колко стара мислиш, че е? — нетърпеливо ме прекъсна маерът.

— Може би горе-долу на три хиляди години — отвърнах аз и като видях как Мелуан замръзна изненадано, добавих: — Да разбирам ли, че предположението ми е близо до вашите собствени предположения?

Тя мълчаливо кимна.

— Резбата без съмнение се е изтрила от дългите години употреба.

— Резба ли? — попита Алверон и се приведе напред на стола си.

— Едва доловима е — отговорих аз и затворих очи, — но я усещам.