Преродена любов

От другата страна на Хъдсън, южно от имението на Братството, Есен седеше в мрака на хижата, все още в същото кресло, в което се беше настанила в началото на вечерта. Отдавна бе угасила лампите с мисълта си и заради липсата на осветление покритият със сняг пейзаж сияеше под лунните лъчи сякаш беше ден.

От мястото, където седеше, реката се виждаше като широка и неподвижна лента, макар да бе заледена само покрай бреговете.

Но тя виждаше много малко от гледката пред себе си, тъй като размишляваше над живота си.

Много часове бяха минали, откакто Хекс бе наминала да я види как е, луната беше променила положението си, черните сенки, хвърляни от дърветата, изпъстряха побелялата земя. В много отношения времето нямаше значение, но оказваше въздействие. Колкото по-дълго разсъждаваше над нещата, толкова по-ясно виждаше себе си и осъзнатото по-рано вече не я шокираше, а беше нещо, в което тя навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко...

Беше нещо, което я променяше.

Отначало тъмната ивица, прорязала зимния пейзаж, й се стори поредната сянка, хвърляна от ствол на дърво в края на имота. Но после тя се раздвижи.

Беше нещо живо.

Не беше животно.

Беше мъж.

Внезапен пристъп на страх я накара рязко да се изправи, но тогава на помощ й дойдоха инстинктите й и веднага й подсказаха кой е. Тормент.

Тормент беше тук.

Първата й мисъл беше да слезе в подземното скривалище и да се престори, че не го е видяла, и предвид факта, че той се спря на моравата, давайки й време да го разпознае, изглежда, сам й предлагаше такъв изход.

Но тя нямаше да побегне. Достатъчно пъти беше бягала, че да й стигат за няколко живота.

Стана от креслото, отиде до вратата, която се отваряше към реката, отключи я и я отвори широко. Скръстила ръце пред гърдите си, за да се предпази от студа, тя вдигна високо брадичка и го зачака да се приближи.

И той го направи. С изражение на мрачна решителност бавно закрачи към нея, а под тежките му обувки заледеният сняг заскърца. Изглеждаше си същият, все така висок и широкоплещест, с гъста коса, прорязана от бяла ивица, с красиво и сериозно лице, бръчиците по което издаваха богат житейски опит.

Тя си помисли колко странно бе, че търсеше да открие у него някаква метаморфоза. Очевидно приписваше собствената си трансформация на всичко и всички.

Той се спря пред нея, а тя се прокашля, задавена от мразовития въздух. Не заговори първа обаче. Това се падаше на него.

— Благодаря ти, че излезе — каза той.

Тя само кимна, тъй като не желаеше да го улеснява с любезното извинение, което се канеше да й поднесе. Не възнамеряваше повече да го улеснява... нито пък останалите.

— Бих искал да поговорим за малко, ако имаш време.

Студеният вятър проникваше през дрехите й, затова тя кимна и отстъпи назад. Преди хижата не й се бе виждала особено топла, но сега беше горещо като в тропиците. И някак тясно.

Есен седна отново на креслото си и го остави сам да реши дали да стои прав, или не.

Тор избра първото и застана точно пред нея. Пое си дълбоко дъх, за да събере сили, и заговори високо и ясно, сякаш беше репетирал думите си.