Кралят на зимата

— Преплувай реката — настоях аз. — Можеш да плуваш, нали?

Тя вдигна белязаната си лява ръка.

— Ако ти умреш тук, Дерфел — каза тя, — и аз ще умра.

— Ти трябва…

— Да си затвориш устата — каза тя, — това трябва да направиш ти. — Нимю се повдигна на пръсти и ме целуна по устата. — Убий Гундлеус заради мен преди да умреш — помоли ме тя.

Един от нашите копиеносци започна да пее Смъртната песен на Уърлина и всички подеха бавната, тъжна мелодия. Каван, чието наметало беше почерняло от кръв, удряше с един камък по металната гривна, която придържаше острието към дръжката на копието, за да я затегне.

— Никога не съм мислил, че ще стигнем до тук — казах му аз.

— И аз не съм, господарю — каза той и вдигна очи от работата си. Вълчата опашка на шлема му също беше подгизнала от кръв, самият шлем беше назъбен, а някакъв парцал пристягаше лявото му бедро.

— Мислех, че съм късметлия — казах аз. — Винаги съм мислел така, но може би всеки човек мисли така.

— Не всеки човек, господарю, само най-добрите водачи.

Аз се усмихнах с благодарност.

— Искаше ми се да видя мечтата на Артър осъществена — казах аз.

— Тогава нямаше да има работа за воини — каза мрачно Каван. — Всички щяхме да станем писари или земеделци. Така май стана по-добре. Една последна битка и после надолу към Отвъдния свят и в служба на Митра. Там ще си прекарваме добре, господарю. Пълнички женички, хубави сражения, силна медовина и златото никога не свършва.

— Ще се радвам на твоята компания там — казах му аз, но в интерес на истината в душата ми нямаше и капка радост. Не ми се ходеше още в Отвъдния свят, не и докато Сийнуин живееше на този свят. Аз притиснах ризницата към гърдите си, за да усетя нейната малка брошка и си помислих за лудостта, която никога вече нямаше да ме поведе по своя криволичещ път. Високо произнесох името й и Каван ме погледна объркан. Бях влюбен, а щях да умра без да съм имал възможност да подържа ръката на своята любима, нямаше да видя лицето й отново.

Внезапно бях принуден да забравя за Сийнуин, защото ирландските Черни щитове от Демеция решиха да не заобикалят преградата на духовете, а да поемат риска да я пресекат. Тогава видях и защо. На хълма се беше появил един друид, който ги беше повел през преградата на Нимю. Нимю дойде до мен и втренчи поглед към високата фигура, облечена в бяла роба и покрита с бяла качулка, слизаше с дългите си крака надолу по стръмния хълм. Ирландците вървяха след него, а зад техните черни щитове и дълги копия заслизаха и поуиските опълченци, стиснали разнообразното си оръжие — лъкове, чукове, брадви, копия, тояги и вили.

Песента на моите хора заглъхна. Те стиснаха копията си и допряха краищата на щитовете си, за да са сигурни в здравината на стената. Противниците, които подготвяха своята собствена стена от щитове за атака, сега се обърнаха да гледат как друидът водеше ирландците надолу към долината. Иорует и Танабурс хукнаха да го посрещнат, но новодошлият друид махна с дългия си жезъл да не му се пречкат. Тогава той свали качулката си и ние видяхме дългата бяла брада сплетена на плитки и полюшващата се плитка на косата му, завързана с черна панделка. Беше Мерлин.