Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
Може и да не си спомняше стиховете, но никак не му беше трудно да си спомни надписа, който Кийтс бе помолил да изсекат на надгробния му камък. Хънт включи писалката, изпита я, като прогори триметрова бразда в тревата и почвата, а после му се наложи да потушава малкия пожар, който беше запалил. Надписът бе притеснил Хънт, когато го бе чул за пръв път — самотата и горчилката, доловими под хриптенето на Кийтс, под задъханите усилия да говори. Но не мислеше, че е негова работа да спори с поета. Сега трябваше само да изсече надписа в камъка, да напусне това място и да избягва Шрайка, докато се опитва да намери път за дома.
Писалката прорязваше плочата достатъчно лесно и Хънт трябваше да се упражнява на обратната й страна, преди да открие правилната дълбочина на линията и качеството на контрол. И все пак, когато свърши след около петнайсет-двайсет минути, резултатът изглеждаше разпокъсан и непрофесионален.
Започваше с груба рисунка, за която бе помолил Кийтс — беше показал на съветника няколко скици, нарисувани на листа с трепереща ръка — на гръцка лира със скъсани четири от осемте й струни. Когато свърши, Хънт не остана доволен — но навярно можеше да се разпознае от някой, който знаеше какво, по дяволите, е гръцка лира. После идваше и самият надпис, точно както го беше продиктувал Кийтс:
ТУК ЛЕЖИ ЧОВЕК, ЧИЕТО ИМЕ БЕ НАПИСАНО ВЪРХУ ВОДА
Нямаше нищо друго: нито дата на раждане и смърт, нито дори името на поета. Хънт се изправи, разгледа работата си, поклати глава, изключи писалката, но я задържа в ръка и пое обратно към града, като описа широк кръг около създанието в кипарисите.
При прохода през Стената на Аврелий Хънт спря и погледна назад. Конят, все още впрегнат в каретата, бе тръгнал по дългия склон, за да хрупа по-сладката трева до малък поток. Овцете се въртяха наоколо, пасяха цветя и оставяха отпечатъци от копитата си във влажната почва на гроба. Шрайка стоеше там, където си беше, едва видим под беседката от кипарисови клони. Хънт беше почти сигурен, че създанието все още гледа гроба.
Беше късен следобед, когато Хънт намери телепортатор — мътен правоъгълник от тъмносиньо жужене в геометричния център на рушащия се Колизей. Нямаше диск или клавиатура. Порталът висеше като непрозрачна, но отворена врата.
Но не и отворена за Хънт.
Той опитва петдесет пъти, но повърхността му беше твърда и устойчива като камък. Докосваше го неуверено с пръсти, тръгваше уверено и се отблъскваше от повърхността му, хвърляше се към синия правоъгълник, мяташе камъни, за да види как се отблъскват, опитваше и от двете страни и дори от ръбовете му, и накрая започна да скача към безполезното нещо, докато раменете и ръцете му се покриха с натъртвания.
Телепортатор беше. Сигурен бе в това. Но не го пускаше да мине.
Хънт претърси останалата част на Колизея, дори подземните проходи, пълни с влага и прилепова тор, но нямаше друг портал. Претърси съседните улици и всичките им сгради. Никакъв друг портал. Търси през целия следобед, из базилики и катедрали, къщи и колиби, великолепни жилищни сгради и тесни улички. Дори се върна па Р1агга (11 8ра^па, припряно изяде някакво месо на първия етаж, прибра в джоба си тетрадката и всичко интересно, което намери в стаите горе, а после си тръгна завинаги, за да открие телепортатор.
Този в Колизея беше единствения, който успя да намери. По залез слънце го сграбчи, докато пръстите му не потънаха в кръв. Изглеждаше нормален, жужеше нормално, той го усещаше нормално, но устройството не го пускаше да мине.
Една луна, не луната на Старата Земя, ако се съдеше по прашните бури и облаци, които се виждаха на повърхността й, бе изгряла и висеше над черната извивка на стената на Колизея. Хънт седеше в осеяния с камъни център и се мръщеше към синия блясък на портала. Някъде иззад него се чу бесен плясък на гълъбови крила и тракане на малко камъче върху плочите.
Хънт болезнено се изправи, извади лазерната писалка от джоба си и застана разкрачен, като чакаше и се напрягаше да види нещо в сенките на многобройните цепнатини и арки на Колизея. Не се движеше нищо.
Внезапен шум иззад него го накара да се обърне и почти да пръсне тънкия лъч лазерна светлина по повърхността на телепортала. От него се появи ръка. После крак. Накрая изплува човек. После друг.
Колизеят отекна от виковете на Лейт Хънт.
Мейна Гладстоун знаеше, че при тази умора би било безумие да задреме дори и за трийсет минути. Но от детството си се бе научила да подремва от пет до петнайсет минути, за да изтръсква токсините на умората и изтощението с тези кратки почивки от мислене.