Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
— Джон — отвърна спътникът му и спокойната разумност на този глас разпръсна част от страховете на йезуита. — Струва ми се, че ще можем да останем в Боунес довечера. Браун твърди, че на езерото има чудесен хан.
Дюре кимна. Нямаше абсолютно никаква представа за какво говореше човекът.
Ниският младеж се наведе напред и хвана ръката на свещеника с лек, но настоятелен жест.
— Там ще бъде този, който идва след мен — каза Джон. — Нито алфа, нито омега, но най-важен за нас, за да открием пътя.
Дюре глупаво кимна. Лек ветрец развълнува езерото и донесе мириса на свежа растителност откъм подножието на хълмовете.
— Той ще бъде роден далеч оттук — продължи Джон. — Много по-далеч от това, което от векове познава расата ни. Твоята работа сега ще е същата като моята — да подготвим пътя. Ти няма да доживееш, за да видиш деня на учението на този човек, но наследникът ти ще го доживее.
— Да — рече Пол Дюре и откри, че в устата му няма никаква слюнка.
Младият мъж свали шапката си, затъкна я в колана и се наведе да вземе едно обло камъче. Той го запрати надалеч към езерото. Вълнички се разнесоха в бавна прогресия.
— По дяволите — каза Джон. — Опитвах се да направя жабка. — Той погледна към Дюре. — Трябва да напуснеш лазарета и веднага да се върнеш на Пацем. Разбираш ли?
Дюре премига. Тези думи очевидно не бяха от съня.
— Защо?
— Няма значение — отвърна Джон. — Просто го направи. Не чакай нищо. Ако не тръгнеш незабавно, по-късно няма да има никакъв шанс.
Дюре се обърна смутен, сякаш можеше да се върне в болничното си легло. Той погледна през рамо към ниския, слаб младеж, застанал на каменистия бряг.
— Ами ти?
Джон взе друго камъче, хвърли го и поклати глава, когато то подскочи само веднъж, преди да изчезне под огледалната повърхност.
— Засега съм щастлив тук — каза той, повече на себе си, отколкото на Дюре. — Наистина бях щастлив на онова пътуване, — Джон като че ли сам се разтърси, за да се върне от спомените си и вдигна глава, за да се усмихне на свещеника. — Хайде. Размърдайте си задника, Ваше светейшество.
Шокиран, развеселен и раздразнен, Дюре отвори уста, за да възрази и откри, че лежи на леглото в лазарета на Правителствения дом. Лекарите бяха намалили осветлението, така че да може да спи. До кожата му бяха прилепени мониторни мъниста.
Дюре полежа една минута, измъчван от сърбеж и зарастващите изгаряния трета степен, като си мислеше за съня, мислеше си, че това е било само сън, че може да поспи още няколко часа, преди монсиньор… епископ Едоуарди другите да пристигнат, за да го придружат обратно. Йезуитът затвори очи и си спомни мъжественото, но нежно лице, кафявите очи, архаичния диалект.
Отец Пол Дюре от Обществото на Иисус седна, с труд се изправи на крака, откри, че дрехите му ги няма и че носи само тънката болнична пижама, загърна се с одеяло и се затътри навън с боси крака, преди лекарите да успеят да реагират на раззвънелите се сензори.
В срещуположния край на залата имаше служебен телепортатор. Ако той не го откараше у дома, щеше да намери друг.
Лейт Хънт изнесе тялото на Кийтс от сенките на сградата в слънчевата светлина на Piazza di Spagna и очакваше да намери очакващия го Шрайк. Вместо това там стоеше кон. Хънт не беше специалист по конете, тъй като по неговото време този вид беше изчезнал, но животното му се стори същото, което ги бе довело в Рим. За разпознаването му помогна фактът, че конят беше впрегнат в същата малка карета — Кийтс я бе нарекъл vettura, — в която бяха пътували по-рано.
Хънт положи тялото на седалката, грижливо го загърна с пластовете лен и тръгна успоредно, все още докосвайки с една ръка савана, когато каретата бавно потегли напред. През последните си часове Кийтс беше помолил да го погребе на Протестантското гробище, близо до Стената на Аврелий и Пирамидата на Гай Цестий. Хънт смътно си спомняше, че бяха минали край Стената на Аврелий по време на странното им пътуване насам, но не би могъл отново да я намери, ако животът му — или погребението на Кийтс — зависеше от това. Във всеки случай, конят изглежда знаеше пътя.
Хънт се тътреше до бавно движещата се карета и усещаше прекрасния пролетен утринен въздух и долавящия се мирис като че ли от гниеща растителност. Дали тялото на Кийтс вече не беше започнало да се разлага? Хънт не знаеше много за подробностите на смъртта, а и не искаше да научи повече. Той плясна задницата на коня, за да накара животното да побърза, но то спря, бавно се обърна, за да го погледне укорително и поднови бавния си ход.
Хънт се стресна, по-скоро от проблясването на отразена светлина, зърната с ъгълчето на окото, отколкото от някакъв звук, но когато бързо се обърна, Шрайка беше там — на десет-петнайсет метра отзад и вървеше с темпото на коня в тържествен, макар и някак си комичен марш, като при всяка стъпка вдигаше високо покритите си с тръни и шипове колене. Слънцето блестеше по черупката, металните зъби и шипове.