Роксолана
- Автор: Загребелни Павло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Петкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роксолана». Краткое содержание книги:
Овладяла върховете на тогавашната източна и европейска култура, тази забележителна жена под името Роксолана влиза в историята и играе значителна роля в политическия живот на своето време.
Царю ле, цар Костадине! Тебе са й царско свършило, земя ще й турска да стане, та ми е жално и бално, че в турски ръце ще падне.
Султанката мина под портокаловите дръвчета така бързо, че мургавата тъничка девойка-робиня не успя не само да избяга, но и дори да се уплаши. Роксолана се приближи към българката, прегърна я и я целуна, като заплака, а после каза: „Ще бъдеш свободна.“ И изчезна така бързо, както се бе появила, смайвайки дори равнодушните към всичко на света евнуси.
Не се знаеше кой кого беше молил и кой на кого беше простил, но Сюлейман и Роксолана отново бяха един до друг и Топкапъ замираше от райски възторзи, като забрави своите пророкувания, отхвърли неуместните страхове и скри колкото може по-дълбоко злорадството си.
Роксолана помоли султана да я приеме и дойде в неговата нощ, а на него му се стори, че иай-после той е дошъл при нея като беззащитен роб, като победен воин, като изгнаник и просяк. И когато тя му подаде милостиня, когато го омая с целувки, поглед и мълчание, очертанието на нейните единствени на света уста му се стори по-скъпо от всички негови победи и покорени безкрайни простори, по-могъщо от гигантската държава. Можеше да победи и най-страшните врагове, само не себе си и преклонението си пред тази жена.
Той й говореше нещо объркано и несвързано — май че споменаваше за държавните работи и задължения, — а тя мълчеше покорно, като някогашната малка робиня, все така малка и тънка, като момиче, като тревичка, та дори го обземаше страх: да не се скърши в здравите му обятия, султанските обятия… Обгръщаше целия свят, а пред очите му стоеше тази загадъчна жена. Какво имаше в нея? И докога щеше да трае? Открай време султаните щедро даряваха на своите робиии скъпоценности, за да сияят от злато и скъпоценни камъни в мрака на султанската спалня, напомняйки за богатството, величието и могъществото. А у Хурем сияеше тялото. Сияеше ослепително.
— Ваше величество — прошепна така тихо Роксолана, че той едва я чу. — Защо ме изоставихте? Защо ме забравихте? Или вече не съм ви мила на султанското сърце? Но нали когато жената вече омръзне, е достатъчно само да се изрече три пъти по арабски ритуалното „Талак, талак, талак!“ — „Свободна си, свободна си, свободна си!“ — и аз ще изчезна, ще умра и ще литна в безкрая като щъркелче.
Той се усмихна почти болезнено.
— Свободна ли? Съгласен съм. Ти наистина си свободна, най-свободната от всички. Но не от мене, а заради мене. Свободна за мене.
— Вие имате империя, държава.
— Тя не е само моя, а и твоя.
— За какво й е на жената държава? Държавата е само една дума, а на жената не й стигат думи. Тя иска всичко да провери чрез постъпките, понеже принадлелси към света на зримите неща: носи вода и дърва, разпалва огъня, за да стопля жилището и да вари храна — това е за нея домът и семейството. Държавата за нея не са измислените закони, които никога не се прилагат, нито множеството безименни хора, а родените от нея деца. А войните, които умират в битките, не са просто безстрашни борци, а също нейни родни деца. Жената е създадена да създава живота и да го пази, а това е толкова тежко в този свят, където я отстраняват от всичко, лишават я дори от обикновения човешки разум, да не говорим за свободата. Но тя все едно трябва да изпълни предназначението си, като се погрижи за реда в държавата, където царят насилие и хаос, да извлече полза от властта, която ще завоюва мъжът, да се изравни с него по ум, щом й е забранено да превъзхожда мъжа. Ваше величество, бих искала да съм жена!
— Но нали си жена над жените! Ти си султанка.
— А какво е султанката? Отредена й е само тържественост и любовни страсти.
Султанът я погали снизходително по златистите й коси.
— Забрави, че има и нещо свято.
— Свято ли? Но за кого? За тълпата, която изобщо никога не ме е виждала ли?
— За мене. Дори когато съм на поход, когато съм далече от гласа ти, ти си до мене, сърцето ти е до моето и твоят ум е също с мене.
— А аз, дори когато усещам ръката ви върху гърдите си, не забравям за разстоянието, което ни разделя винаги.
Сюлейман стана от ложето и загръщайки се с широкия копринен халат, отиде при водоскока в средата на спалнята, приседна над водата и се загледа мрачно пред себе си. После попита, без да крие раздразнението си:
— Какво трябва да направя, за да премахна разстоянието, което те гнети?
— Ваше величество, пожалете моята тревога. Той се беше спотаил някъде навътре в стаята и не се чуваше никакъв шум. Само водата ромолеше безгрижно, с равнодушието на вечността.
— Мой султане, вие знаете за кого се безпокоя! Вземете тези заблудени деца на свободата под покровителството на своята истина.