Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
— Да, до лейди Мондегрийн.
— Верхайен от по-близката страна — най-близо до мен — между нейния апартамент и този на барон Морей. Визтрия и Лангахан са след нейната стая.
А ако в този замък гъмжеше от тайни проходи между стаите като в замъка на Мондегрийн, значи имаше още трима души, които можеше да са го направили, и ако беше Верхайен и което и да е съчетание от тях, може би този жалък тъпак все пак нямаше вина.
Това можеше да му спаси главата.
Дърайн помълча малко да помисли: можеше да са били… не, трябваше да са били повече от един човек, за да убият барон Морей и лейди Мондегрийн, без някой от тях да успее да нададе вик и да събуди този идиот — или някой друг. Може би някой, който е ужасно бърз с нож…
Проклятие. Слуги. Не беше помислял за слуги, макар че защо…
Можеше да помисли за това по-късно.
— Някой от слугите да е влизал и излизал?
Ерлик поклати глава.
— Не, доколкото видях. Там — не. Ема, дъщерята на иконома, донесе бутилка вино на барон Морей, но беше в неговата квартира, и донесе поднос с храна в стаята на барон Фолсон, малко преди да донесе моята вечеря, и още един на Визтрия малко преди часовникът да удари два, това помня, но…
— В апартамента, който делят с Лангахан?
— Да, но…
— Но никой не е ходил до стаята на лейди Мондегрийн, доколкото си видял.
— Освен барон Морей, вече ви казах.
— Да, но не мисля, че той й е прерязал гърлото, а после и своето. — Дърайн поклати глава. — Едва ли ще знаеш дали барон Верхайен отсяда в същата стая, когато посещава графа, нали?
Ерлик поклати глава.
— Не, не знам, но…
— Но какво, човече? Казвай.
— Но обикновено в замъка има само по един барон, двама най-много, и когато не отсядат в резиденциите си в града — макар да мисля, че барон Верхайен всъщност май няма градско жилище — обикновено ги настаняват в големия апартамент в дъното на коридора. Имаше малко ръмжене, че дворцовите барони били получили хубавия апартамент.
Сякаш капризните барони нямаха по-важни неща, за които да мислят.
— Има ли нещо друго, което можеш да ми кажеш? — попита Дърайн. — Каквото и да е.
Ерлик поклати глава.
— Само че ще се закълна: никога досега не бях заспивал на пост. — Изглеждаше готов да се разплаче.
— Е, определено си избрал страхотно подходящ момент да си изгубиш девствеността в това отношение. — Дърайн стана. — Виж: това би могло — би могло — да е без значение. Искам да ми дадеш думата си, че ще изчакаш графското правосъдие.
Ерлик кимна унило.
— Заслужавам си го.
— Не те питам какво заслужаваш. Питам ще ми дадеш ли думата си.
— А ще приемете ли думата ми?
— Да — излъга Дърайн. Изглеждаше най-добрият начин да се споразумее с Ерлик.
— Имате думата ми, сър. Няма да посегна на живота си.
Дърайн кимна.
— Добре.
Стана и извади другия си скрит нож изпод лявата мишница, а после заудря по решетката, докато не чу стъпките по каменния под. Лепна си доволната физиономия.
— Откри ли нещо?
Дърайн кимна умно.
— Да. Твърде възможно е да съм открил най-важното. Сега ме пуснете. — Прибра ножа. — И да държите Ерлик под око.
Том Гарнет изглеждаше облекчен.
Никой не се опита да промуши Дърайн, докато излизаше от килията и съвсем преднамерено остана с гръб към тях, за да кимне на Ерлик. Не знаеше дали това го зарадва, или натъжи — поне щеше да е някаква податка, но колкото и да му се искаше, податка нямаше — или за да сме по-точни, или нямаше, или бяха твърде много.
— Ще го пазим — увери го Том Гарнет.
Дърайн кимна.
— Ще го пазите, да.
Ако Ерлик умреше, това навярно щеше да е една от податките, които търсеха.
Кетол не знаеше какво да търси.
В леглото лежаха два трупа, а убиецът не ги беше прострелял с белязана стрела или с каквато и да било стрела. Не беше изненадващо и че по дебелия килим нямаше кървави отпечатъци от ботуши, а каквито и отпечатъци от боси крака и обувки да имаше, бяха замазани и безполезни.
Беше огледал телата просто защото това бе нещо, което знаеше как да направи. И можеше да направи.
Във въздуха очевидно имаше прах, макар да не знаеше откъде е дошъл, но му се налагаше често да бърше очите си, особено щом погледнеше лейди Мондегрийн. Беше разтворил прозореца, за да разкара миризмата, но това не помогна толкова, колкото трябваше, поне с прахта.
Обърна се отново към телата на леглото. Важно беше да запомни, че това са само тела, само мъртва плът, а не двама души, всеки от които се бе отнасял към него общо взето по-добре, отколкото един войник наемник има право да очаква.
Смъртта както винаги бе нещо съвсем лишено от достойнство, макар на тези двамата да им беше спестено най-лошото. Ако човек пренебрегнеше кръвта и вонята на смърт, можеше да си ги представи, че спят. След като погледа няколко мига лейди Мондегрийн, разбра, че не може да пренебрегне простия факт на смъртта. Цветът по бузите й, разцъфтяващ, когато се смееше или когато студеният вятър ги щипеше, докато яздеха към имението й, си бе отишъл, сменен с бледнина като на пергамент, която не можеше да се сбърка с нищо.