Мечът на Шанара

Двамата мъже пристъпиха предпазливо в коридора зад стаята. Мениън бързо се огледа в двете страни, за да види дали няма някой от облечените в черно стражи. Но коридорът беше празен и планинецът даде знак на Стенмин да продължи. Мистикът неохотно го поведе към вътрешността на централната част на замъка, сви по коридорите, които водеха към задния край на сградата като предпазливо избягваше стаите, в които имаше хора. Два пъти се разминаха с войници от охраната, но и двата пъти Стенмин не ги заговори, нито ги поздрави. Вървеше с наведена глава и лицето му изразяваше мрачна решителност.

През решетките на прозорците Мениън виждаше красивите градини в околността на замъка на Букхана. Ярките багри на пъстроцветните им лехи бяха облени от топлите лъчи на слънцето. Станало беше средата на сутринта и не след дълго обичайните посетители и хората, които идваха по работа, щяха да започнат да пристигат. Нямаше и следа от Паланс Букхана и Мениън се надяваше, че принцът се е отдал на своите си работи.

Докато вървяха по коридорите от всички страни долитаха гласове, които се чуваха ясно. Започнаха по-често да срещат слуги, които се движеха бързо, заети с всекидневните си задължения. Когато ги отминаваха, слугите подчертано се правеха, че не забелязват Стенмин и човека, който явно го съпровождаше. Това беше хубав признак. Те нито обичаха мистика, нито му гласуваха доверие. Никой не ги попита за нищо и накрая те се доближиха до масивната врата, която водеше към мазето на замъка. Пред вратата имаше двама въоръжени стражи и метална решетка, която беше здраво залостена с резета.

— Внимавай какво ще говориш — изсъска му предупредително Мениън шепнешком, докато се приближаваха до охраната.

Спряха пред тежката врата. Застанал до Стенмин, предпазливият планинец постави ръката си върху дръжката на камата. За миг стражите ги погледнаха с любопитство, после насочиха вниманието си към съветника на краля, който каза:

— Отворете вратата, стражи. Принцът на Лий и аз ще разгледаме винената изба и тъмницата.

— Никой няма право да влиза тук без специалното разрешение на краля, милорд — отвърна войникът вдясно.

— Тук съм по заповед на краля! — извика ядосан Стенмин и Мениън му хвърли бърз, предупредителен поглед.

— Стражи, това е личният съветник на краля, а не враг на кралството — подчерта планинецът с изкуствена усмивка. — Разглеждаме замъка, и тъй като аз бях този, който спаси годеницата на краля, той си помисли, че бих могъл да разпозная похитителите на младата дама. Но ако се налага, ще обезпокоя краля и ще го доведа тук…

Млъкна заплашително, молейки се охраната да познава избухливия характер на Паланс и да се позамисли, преди да го извика долу. Стражите се поколебаха само за миг, после кимнаха, без да кажат нещо, освободиха резетата и се отстраниха, докато отваряха вратата, зад която се видя водещото надолу каменно стълбище. Стенмин отново тръгна напред, без да продума. Той явно беше решил да изпълнява стриктно нарежданията на Мениън, но предпазливият планинец знаеше, че мистикът не е глупак. Ако той успееше да спаси Балинор и ако Граничният легион отново бъде сформиран, мистикът щеше да загуби властта си над трона на Калахорн. Несъмнено той щеше да се опита да направи нещо. Въпросът беше кога и къде, но явно още не му беше дошло времето. Тежката врата се затвори тихо зад тях и те заслизаха по осветените от светлината на факлите стълби. Почти веднага Мениън забеляза капака в центъра на пода на мазето и двамата стражи край него. Войниците не си бяха направили труда пак да го замаскират с каси от вино. Те обаче бяха се постарали да го затиснат с метални пръти и резета, и то така здраво, че никой, който беше затворен вътре, да не може да го повдигне. Мениън не можеше да знае, че след неуспешния им опит за бягство същата тази сутрин, затворниците не бяха върнати в килиите им, а бяха оставени да се лутат из мрака на коридорите на тъмницата. Мениън видя паница с недоядено сирене и хляб, поставена върху една от касите с вино и две недопити чаши до полупразна бутилка. Планинецът се подсмихна.