На север

— Към пътя ей там — каза Сюзан.

Забутах мотора през слабо осветения пазар. Вече не ръмеше, затова пък наоколо се стелеше студена речна мъгла. Хората ни зяпаха, обаче и родната ми майка нямаше да ме познае, така че нямаше значение.

— Мисля, че най-подходящият път е наляво покрай реката — каза Сюзан. — Готов ли си?

Метнах се на мотора и запалих двигателя. Ревът прозвуча страхотно и усетих мощта, която вибрираше под мен. Форсирах двигателя и погледнах индикаторите, които като че ли работеха. Включих светлините и Сюзан се качи зад мен. Превключих на първа и потеглихме по тревистия склон към крайречния път.

Продължих по шосето между Благоуханната река отляво и високите стени на Цитаделата отдясно. Макар и натоварен с двама души, моторът бе много мощен. Можеше да се окаже приятно. А може би нямаше.

Благодарение на оскъдния утринен трафик успях да се науча да карам тая голяма машина, без да убия нито нас, нито някой друг.

Подминахме двата моста над реката, после и кулата, и след няколко минути южната стена на Цитаделата свърши.

— Завий надясно — извика Сюзан.

Завих по път, който минаваше успоредно на западната стена на Цитаделата и продължаваше на север покрай железопътните релси. След края на двукилометровата стена пресякохме големия ров, който я обграждаше. Пътят се разшири и разбрах, че се движим по магистрала 1.

Сюзан ме потупа и аз погледнах през рамо. Тя ми сочеше Цитаделата, която се смаляваше в далечината. Сочеше ми Хюе, столицата на императорите, перлата на виетнамските градове, която беше загинала през 1968-а и се бе възродила върху костите на своя народ.

Помислих си за господин Ан и неговия баща, капитан от армията, за господин Юен и семейство Фам, за шестнайсетстенния ресторант, където със Сюзан бяхме вечеряли в дъжда, за нощта на Тет, за Благоуханната река, за катедралата, празничните светлини и фойерверките. За годината на вола.

Сюзан ме прегърна и доближи уста към ухото ми.

— Винаги се натъжавам, когато си тръгвам от място, свързано с приятни преживявания.

Кимнах.

Небето на изток изсветляваше и магистрала 1, Безрадостния път, по който бяхме пътували до Куанг Три и обратно, до ада и назад, се пълнеше с утринен трафик.

Погледнах към хълмовете в далечината, огрени от първите лъчи на слънцето, което изгряваше над Южнокитайско море. Спомних си ги, спомних си студения дъжд през февруари 1968-а. И най-вече си спомних мъжете, които всъщност бяха момчета, прекалено състарени, преди да са изживели детството си, и умрели прекалено млади — преди да изпълнят която и да било от мечтите си.

От 1968-а се чувствах така, сякаш водя живот на заем, и всеки изтекъл ден бе ден, който другите не бяха имали — затова винаги щом си помислех за тях, правех всичко възможно, за да изживея тези дни добре и да съм признателен за отпуснатото ми време.

Пресегнах се назад и стиснах Сюзан за крака.