На север

— Аз нося моя фотоапарат, така че можем да оставим единия, за да спестим място — каза Сюзан.

Знаех, че ще трябва да снимам сувенирите на Тран Ван Вин, ако не ми ги продаде, й определено щеше да се наложи да фотографирам самия господин Вин или неговия гроб. Освен това трябваше да снимам дома му и района наоколо, така че ако не е мъртъв, по-късно някой да може да отиде, да го открие и да го убие.

— За тази работа ми трябва фотоапарат, затова за всеки случай ще вземем два — отвърнах аз.

— Добре.

— Налице ли е цялата ти изснимана лента, освен филма, който конфискува полковник Манг?

Тя кимна.

— Нито за миг не съм я изпускала от поглед.

— Хубаво. При теб ли е преспапието?

Сюзан ме погледна.

— Не. Пак го няма.

— Защо не ми каза?

— Има ли значение? — принудено се усмихна тя. — Мога да го взема от „Метропол“ в Ханой.

— Бъди сигурна, че когато стигнем в Ханой, няма да отидем в „Метропол“.

— В Ханой няма да намериш място, където да не ти задават въпроси. Съобщават в полицията за всеки гост. Това не ти е Южен Виетнам.

— Ще мислим за този проблем, когато стигнем там. Готова ли си?

— Да.

Смъкнахме всичко във фоайето и отидохме на рецепцията. Докато уреждах сметката, забелязах, че са ми включили сто долара за колата с шофьора от „Видотур“ и това нямаше да е неоснователно, стига шофьорът да не беше таен агент, който ни бе зарязал в съседната провинция. Обаче не исках да се карам за това със служителя.