На север

Продължих към ДМЗ. Вече бяхме на север от шосе 9, в старата оперативна зона на морската пехота. Бях пътувал по тази отсечка само веднъж, когато взех конвой, за да отида на гости на едно бостънско приятелче в Кон Тиен. Бяха го пратили на операция и се разминахме, обаче му оставих бележка на леглото, която той така и не успя да прочете.

Покрай магистралата на север от Донг Ха имаше редици сергии, ала щом ги отминах, пак вдигнах сто километра в час. Не беше толкова опасно, колкото го правеше да изглежда Сюзан по пътя за Ку Чи.

След петнайсет минути пейзажът от мрачен стана мъртъв.

— Струва ми се, че току-що навлязохме в ДМЗ — казах на Сюзан аз.

— Господи… всичко е опустошено.

Погледнах тази ничия земя, все още необитаема, осеяна с кратери от бомби и снаряди, с бяла почва, покрита с оскъдна ниска растителност. Ако на луната падаха няколко капки дъжд, сигурно щеше да изглежда така.

В далечината видях бодлива тел и ръждиви останки от джип насред обозначено минно поле, в което дори събирачите на метал не се бяха осмелили да влязат.

В мъглата пред нас се появиха неясните очертания на мост, който трябваше да е над река Бен Хай. Намалих скоростта.

— Когато бях тук, този мост го нямаше — казах на Сюзан.

Стигнах до средата на моста и спрях. Погледнах реката, която цели двайсет години беше разделяла Северен и Южен Виетнам.

— Това е. Вече съм в Северен Виетнам.

— Аз още съм в Южен — отвърна тя. — Дай малко напред.

— Мини пеш.

Сюзан слезе от мотора, отвори единия багажник, извади кафявия плик със снимките от остров Пирамид и запали със запалката си ъгъла му. Пликът запламтя в ръката й. Тя го държа до последния момент, после го хвърли в реката. Качи се и продължихме по моста.

На отсрещния бряг имаше статуя на северновиетнамски войник с каска и автомат АК-47. Очите му бяха също толкова безжизнени, колкото и на американските статуи при Стената.

Навлязохме в някогашната вражеска територия. Колкото повече се отдалечавахме от ДМЗ, толкова по-добре изглеждаше земята, макар че все още имаше много кратери от бомби и разрушени сгради.

Пътят обаче си беше все същият и бе хлъзгав от мъглата и лекия дъжд. Постоянно трябваше да си бърша очилата и лицето с шала. Коженото ми яке лъщеше от влага.

Разминахме се с мотор, който пътуваше на юг; пътниците бяха облечени като нас. Те ни махнаха и ние им отговорихме.

— Виждаш ли? — каза Сюзан. — Даже планинците ни смятат за свои.

След час наближихме голям град, на чиято табела пишеше „Донг Хой“.

Намалих скоростта и се огледах. Изненада ме това, че градът изглежда по-мрачен и западнал от населените места в Южен Виетнам. Колите и камионите бяха по-стари, нямаше толкова много мотопеди и циклоси. Почти всички караха велосипеди или вървяха пеш и дрехите им изглеждаха мръсни и износени. Освен това търговията изобщо не можеше да се сравнява с тази на юг от ДМЗ — нямаше барове и магазини, забелязах само няколко кафенета. Това ми напомни за първото ми преминаване от Западна в Източна Германия.