Неволна убийца

— Аз пък се радвам, че не сте ме забравили — отвърна Настя.

— Какви ги приказвате! — искрено се възмути Денисов. — Аз мога да бъда упрекван за какво ли не, само не и за неблагодарност и къса памет. И после, Анастасия, вас не е лесно да ви забрави човек.

— Това е грубо ласкателство, Едуард Петрович — засмя се тя.

— Ни най-малко. Вие просто не цените себе си. Още сте много млада и затова обръщате внимание на разни глупости — като красивата външност например. А аз съм вече стар и умея да ценя хората за истински неща. Е, какво мога да направя за вас?

— Едуард Петрович, трябват ми хора тук, в Москва.

— За какво?

— Има ли значение за вас?

— Разбира се. Имам предвид характера на работата, която трябва да се свърши. Специалисти от каква област ви трябват?

— Външно наблюдение.

— Ясно. Колко души?

— А за колко мога да помоля?

— Анастасия, не ме ядосвайте — засмя се Денисов. — Ще ви дам толкова хора, колкото ви трябват. Трийсет? Петдесет? Сто?

— Какво говорите, само пет-шест души.

— Недейте да скромничите, детко. Десет души стигат ли?

— Предостатъчни са.

— Техника ще ви трябва ли?

— Непременно. Всичко трябва да е като в най-добрите семейства от Париж и Виена.

— Срокове?

— Колкото по-бързо, толкова по-добре. Утре може ли?

— Не ми задавайте въпроси, мила моя. Казвайте изискванията си, а как ще ги изпълнявам — това си е моя грижа. В колко часа ще се събудите утре?

— Утре е събота, значи по-късничко, към девет часа.

— В девет и половина ще ви се обадят по телефона. Номерът същият ли е?

— Същият е.

— От девет и трийсет утре десет души, снабдени с техника, ще бъдат на ваше разположение.

— Едуард Петрович, обожавам ви! — от сърце му благодари Настя.

— И аз вас, детко — усмихна се в слушалката Денисов. — Не смятайте, че съм ви върнал дълга. Това, за което ме помолихте, е такава дреболия, че е срамота да се говори. Всички наши уговорки си остават в сила. Желая ви успех.

Настя затвори телефона и доволно се усмихна. Утре ще започне да разнищва историята с тази Даша Сундиева. Може би наистина няма нищо особено. Но нали кражбите и грабежите са се случили. И младежът с кафявото яке със синьо-червената значка и скъсания джоб наистина я следеше. В края на краищата просто й е интересно да се опита да реши още една задачка, а ако някой се опита да я упрекне, че задоволява собственото си любопитство за чужда сметка, тя ще може с чиста съвест да отговори, че нейните интелектуални забавления не струват на държавата нито копейка. За всичко плаща Денисов. Следователно това си е вече нейна лична работа, работа на Анастасия Каменская, за която тя не е длъжна да дава отчет на никого.