Кралят на казиното
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #18
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Кралят на казиното». Краткое содержание книги:
И то го озари. Разправят, че Менделеев е сънувал своята Периодична таблица, явила му се е по вдъхновение свише. От някакви незнайни висини се появи и откритието на Андрей. Всъщност той цяла година беше проучвал комбинациите, в които се подреждат картите, и си бе направил цяла колекция, която вече включваше сто хиляди комбинации. За да не пропилее това богатство, Андрей ги вкара в компютъра. И изведнъж осъзна, че на света няма достоен противник в картите. Но дори и при това положение той не хукна веднага да играе, изчака няколко месеца и чак след това се реши да посети казината, но не в Москва, а в Петербург и Нижни Новгород. Освен това и там се сдържа да не се увлече и си замина почти незабелязан от хората, които имаха отношение към доходите от казината. Когато се върна в Москва, неочаквано се сети за симпатичния мъж от ателието на Льоха и реши да посети своя приятел.
— Е, живи бяхме да се видим! — радостно го посрещна скулпторът. — Къде се загуби?!
Поседяха, поприказваха, спомниха си за предишната среща и за симпатичния мъж, с когото бе играл Льоха.
— Край — каза Льоха, — царство му небесно.
— Умря ли?
— Картите, мили мой, картите го довършиха.
— Някой го е убил?
— Абе разправят, че се бил обесил, ама кой знае…
Смъртта на този почти непознат мъж, за когото Андрей често си спомняше — всъщност той бе първият и единствен човек, открил в него необикновените му способности, — силно го потресе. За първи път си помисли, че работата, с която иска да се захване, е особено рискована и опасна. Дори му хрумна да унищожи колекцията си и за да се отърси от тази мисъл, бързо пусна на видеото филма за прочутия френски картоиграч. Докато го гледаше, постепенно се успокои и стигна до убеждението, че който не рискува, не може да спечели! И въпреки това, докато не проучи скрития живот в казината, докато не разбра какви хора са истинските им собственици, не се реши да играе.
След посещението при Алик Попов-Городецки и най-вече след играта в трите московски казина за него вече нямаше връщане назад. Андрей си даваше ясна сметка, че на него вече са заложили много и никога, при никакви обстоятелства няма да го изтърват от полезрението си. Налагаше се да приеме условията на играта и той ги прие, готов за всякакви изненади, дори най-трагични. Обаче нищо подобно не последва.
В два без пет в дома на Андрей зазвъня телефонът.
— Здравейте. Колата ви е пред входа. В шест часа ще ви чакат в банката. Дочуване. — И затвориха, без дори да дочакат отговора му.
Точно в шест Андрей влезе в кабинета на Попов-Городецки, който му стисна ръката силно и приятелски.
— Я прочети това — подаде му той няколко листа.
В тях кратко и сбито бяха написани по градове адресите на игралните домове, приблизителните доходи на всеки един от тях, процентите, които трябва да отбива оттам Андрей, както и полагаемите се печалби за Городецки.
— Командировъчните: път, храна и хотел, както за тебе, така и за охраната ти, ще бъдат за твоя сметка… Недоволен ли си?
— Нищо още не съм казал.
— Твоите доходи ще бъдат по-малки от вчерашните, но достатъчно, за да си купиш вила като моята, да речем, след една година. Впрочем ако искаш, още днес можеш да се преместиш в тази своя бъдеща вила. А оня килер на „Остоженка“ го продай или вземи го подари на някого. Какво ще кажеш?
— Бих искал да видя бъдещата си недвижима собственост.
— Как си с жените?
— Не съм обратен.
— Е, това е чудесно! — широко се усмихна Алберт Георгиевич.
Вилата, която се намираше на брега на водохранилището, се оказа наистина един малък дворец. Повечето стаи бяха облицовани с дъбова ламперия, обзаведени със скъпи мебели и дебели килими, имаше сауна и басейн, разбира се, не толкова разкошен какъвто във вилата на Городецки, но доста хубав, с небесносини плочки.
— Колко струва? — попита Андрей.
— Не можеш да й събереш парите. Харесва ли ти?
— Иска ли питане…
— Живей тогава! — весело подхвърли Алберт Георгиевич. — След време ще помислим и за московското ти жилище.
— Мирише на застояло. Изглежда, тук отдавна не живее никой.
— Отдавна.
— Кой е собственикът? Къде е?
Алберт Георгиевич седна в близкия фотьойл и запали цигара.
— Един арабски мислител е казал следната мъдрост: мълчанието е сила, всичко друго е слабост. А на тебе ти продават дворец на безценица, при това — с безлихвен кредит. Всичко ще бъде законно оформено и не кога да е, а утре. Ще ти дадем охрана, можеш да си вземеш младичка секретарка, ако искаш — две, обещан ти е апартамент в Москва… Какво повече искаш? Живей. От тебе се иска само едно — да работиш. Ще си починеш една седмица, през която да си създадеш уют във виличката, и — пълен напред. Причини за безпокойство например за драгоценния си живот няма да имаш. Но при едно условие.