Непокорна кръв [bg]

8

След няколко седмици вече бях доволен от живота като никога преди, толкова щастлив, колкото можех да си представя, че някога ще бъда. След като Конал стана капитан, само неколцина от клана все още ме смятаха за жива обида за него, макар да не ми се доверяваха, защото бях изчадие на вещица. Ленора продължаваше да не ми обръща внимание. Ранях се отказа да ме прави бижутер, но Реил намери време и желание да ме научи да свиря на флейта и мандолина. Никога нямаше да стана музикално чудо, но бързо усвоих основите и така станах все по-търсен вечер в голямата зала.

Все още трябваше да се примирявам със саркастичните забележки на Йорна и очевидното му удоволствие от това, че редовно ме пердашеше, но аз нямах нищо против, защото той го правеше с умисъл и с времето ставах все по-добър. Макар той да ме раняваше по-често, отколкото аз него, битките ни ставаха все по-равностойни. Един ден той се спря да си поеме дъх — всъщност щеше да го направи, ако не бях опрял изтъпения връх на меча си в гърлото му. Той пусна оръжието си на земята и ми се ухили; в този миг разбрах онова, което той вече знаеше — че един ден ще бъда по-добър от него. По-добър от всички тях. Може би никога нямаше да стана по-добър от Ейли, но поне щях да съм й равен. Дълбоко в себе си криех най-срамната си амбиция; исках да съм по-добър от Конал. Обичах го, но въпреки това исках да докажа, че и аз съм син на Григар, а не просто някакъв си изтърсак.

Когато не тренирах и не успявах да се измъкна съвсем сам навън, ние петимата, Шона и Ейли, Орах, Файорак и аз ходехме на лов за храна и това задължение въобще не ми беше неприятно. Бях добър в риболова и лова на зайци, боравех много чевръсто с лъка и когато понякога навлизахме достатъчно навътре в гората, успявах да прострелям и по някой елен. Шона ме беше научил как да примамвам чайки и чистици; вкусът им не беше особено добър, но перата можеха да се използват за стрели. Събирането на мекотели превръщахме в игра: мидите се намираха лесно и събирането на раци беше забавно; обожавахме да чегъртаме залепналите за скалите черупки с някой стар меч или вманиачено да разкопаваме пясъка след бързо заравящите се раци. Беше трудно, но го приемахме като състезание и прекарвахме голяма част от времето си в смях и ровене из пясъка, като накрая се озовавахме голи в кристалните води на залива. Ако съберяхме достатъчно храна, натрупвахме малка купчина плавен, събирахме сухи гъби от корите на боровите дървета за прахан и я разпалвахме със суха папрат. След това изяждахме част от улова, треперейки край пламъците, и сгушени един до друг, разказвахме фантазиите си. Понякога просто стоях мълчаливо и ги наблюдавах, уплашен от собственото си щастие, ужасен, че приятелството ни може изведнъж да потъне в мрака. Мисля, че Орах се досещаше какво се върти в главата ми: тя често го правеше. Ако мълчах твърде дълго време, със затъкнато от сълзи гърло, тя се притискаше към мен, подпъхваше се под ръката ми и позволяваше на топлината си да се просмуче в костите ми.