Непокорна кръв [bg]

Прекрачих през тялото му, докато се промъквах приведен зад къщата му. Знаех, че това е неговото тяло, защото разпознах лицето, което беше гримасничело пред мен, и червената му коса; а главата, на която принадлежаха те, набучена на един от коловете на оградата, изглежда, пасваше на трупа в краката ми.

Разбира се, главата не се хилеше.

Сега вече имах лошо предчувствие за всичко това. Предчувствието не беше нищо повече от предчувствие, защото все още не дръзвах да се пресегна със съзнанието си, но вече не ставаше въпрос за хокане от бащата на Шона или от собствения ми баща. Сега осъзнах, че не искам да издавам местоположението си, защото не исках главата ми да бъде набучена на оградата. Отново погледнах към лицето на фермера и по изражението му разбрах, че смъртта му не е била особено приятна. Предполагах, че частите от другия труп, пръснати из двора, бяха на любовницата му, но трябваше да ги преброя, за да съм сигурен. Кой знае къде беше главата й.

Какъв е смисълът да си дивак, ако не можеш да се вслушаш в най-дивите си инстинкти? Спрях се точно насред покрития със съсирена кръв двор и се заслушах, здравата се заслушах. Вече се беше смрачило, от деня беше останала само светлосинкава ивица на хоризонта, така че можех да забравя за очите си. Забравих и за съзнанието си, забравих за налудничавите си страхове и предположения и се оставих да помириша и почувствам битката. Оставих се да я чуя, да я чуя както трябва. Не беше трудно, тъй като тя се приближаваше. А това беше възможно единствено ако баща ми отстъпваше.

Сега можех да чуя отделните гласове, отделните писъци, ревове и викове сред дрънченето и стърженето на метал в метал. Имаше някои гласове, които разпознах, и това бяха гласовете, паникьосани от поражението. Имаше и гласове, които не можех да разпознах. Те надаваха яростни бойни викове.

Побягнах.

Лошото беше, че не избягах достатъчно далеч и че не бягах в правилната посока. Инстинктите ми бяха имали своя проблясък и сега, когато паниката ме връхлетя, ги бях изгубил. Затичах се към горичка от брулени от вятъра борове и осъзнах, че това е смъртоносен капан. Побягнах обратно по пътя, от който бях дошъл, и внезапно съобразих, че там е открито поле и ще се виждам от мили, а враговете ми са с коне. За отвратителни секунди и минути страхът накара мускулите ми да се вледенят, а вътрешностите ми — да се разлеят; стоях между разрушените къщички и техните разфасовани обитатели и не можех да се помръдна.