Дарът на змията [bg]

— Какво си направила с него? — попитах аз.

— Чуй какво ти говоря, Давин. Не бива да се опитваш да го намериш.

Нямаше нужда да уточнява — и аз, и тя много добре знаехме за кого става въпрос.

— Нима смяташ, че той може просто да дойде тук и да убие нашето куче?

Тя сведе глава, но не каза нищо.

— Може би няма значение. Все пак това бе просто едно глупаво животно. Не си заслужава да се вдига олелия.

— На мен ми е също толкова тъжно, колкото и на теб.

— Не си личи!

Мама изглеждаше само много уморена.

— Днес ще пренощуваме у Мауди — каза тя. — Ще отпътуваме утре рано сутринта.

Сега беше мой ред да замлъкна. След като нямах меч, можех да използвам лъка. Той вероятно би ми бил от по-голяма полза срещу такива магьосници — него можеше да го използваш и от разстояние. А ако хванех мъжа още тази нощ, нямаше да има нужда да се местим.

Понякога имах чувството, че съм прозрачен. Мама можеше да види какво става в душата ми без проблем.

— Няма да го направиш, Давин — рече ми тя. — Имам нужда от теб. Как мислиш, че ще се чувствам, как мислиш, че ще се чувстват момичетата, ако той те подмами в някоя миша дупка или те бутне от някоя скала, така че да открием само останките ти?

— Мамо…

— Не. Не ти позволявам. Чуваш ли!

Не можех да не я послушам, когато ми говореше с този глас. Но ми бе трудно да се примиря с това.

— Само страхливците подвиват така опашка!

— Тогава аз съм страхливка — отвърна ми тя. — Но ще бъде, както казах.

— Да, но защо?

— Защото нямаме друг избор.