Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

— Не може ли да карате по-бързо! — каза Даниел.

В отговор шофьорът изръмжа неразбираемо и ускори. „Знаменит тип“ — реши Даниел. Всъщност само знаменити типове имаше тази сутрин. Баща! Смешно чувство. Беше още много зашеметен от удара, за да може да анализира философски това чувство. В него се смесваха различни усещания — на тържествуваща гордост, на смътен страх и на загадъчно уважение. Искаше му се да се смее и да покаже на другите достойнството. Само ако би могъл да излезе пръв по философия! Всъщност днес нямаха истинско класно, а по-точно писмено изпитване, за да привикнат учениците към изпитанието на матурата. Но да се отличиш в този случай беше много желателно. Той мечтаеше да поднесе успеха си като подарък на Дани! Мислейки си за нея, той преливаше от състрадание, от любов, от нетърпение. Как се случи така, че авеню „Шанз-Елизе“ е толкова задръстено тази сутрин? Като излезе от клас, ще се върне право в клиниката. Оттам ще телефонира на баща си, на майка си, на Маду, ще изпрати по телефона телеграми на Франсоаз и на Жан-Марк! И едните, и другите да споделят тяхното щастие, като научат новината! Ами ако препитването бъде на някоя от темите, които Колере-Дюбрусар беше разгледал през първия срок? Истинска клопка! Даниел не беше предвидил това. Той бързо отвори тетрадката си и започна да я прелиства на колене. Друскането на колата му пречеше да чете. Той си припомни някои от уроците: „Пътят на Платон, пътят на Декарт, пътят на Кант…“ А пътят на таксито? Защо завиваше край кейовете, глупакът му с глупак! По най-задръстения път. „Философията не е любовта на мъдростта, а мъдростта на любовта“ — пишеше Хайдегер. Даниел затвори тетрадката, протегна врат и с изопнати нерви проследи минута след минута бавното изкачване на булевард „Сен Мишел“ от плътния поток на колите. Цифрите подскачаха на екрана на апарата. Имаше ли достатъчно пари в себе си? Точно толкова. Без бакшиш! Пред лицея „Сен Луи“ той плати на шофьора, изскочи навън и тресна вратата.