Последната императрица [bg]

Уилсън и професор Оутър бяха приятели от повече от десет години. Бяха се запознали в университета в Сидни. С докторат по неврология, професорът беше виновник за омега програмирането на Уилсън. Незаконната процедура активираше част от мозъка, известна като „божествената кутия“, чрез бомбардиране с високочестотен ултразвук. Идеята беше хрумнала на Оутър, след като прочете статия за радист от военноморските сили, който поради повреда в оборудването бил изложен на случайно кодирани ултразвуци в продължение на три месеца по време на плаване. В резултат морякът открил, че оздравява сто пъти по-бързо от обичайното. Военните започнали проучвания, но Световната здравна организация бързо се намесила и забранила всякакви церебрални тестове върху божествената кутия с довода, че е много опасно.

Като истински самозван гений, професорът продължи проучванията на военните — и резултатите се оказаха направо поразителни. С гласова команда Уилсън можеше да отмени работата на собствената си нервна система, което имаше две ясни преимущества. Паметта му стана почти непогрешима и тялото му можеше да се възстанови само за часове, докато на нормален човек щяха да са му нужни много седмици.

Професорът наистина беше гений, но бе чудат и нестандартен; неуморният му ум непрекъснато скачаше от една тема на друга, много от заключенията му бяха пропити с конспиративни теории или неудовлетвореност. Но иначе беше забавен — Уилсън му признаваше поне това — и около него никога не беше скучно. И което бе най-важното, професорът час по час проявяваше невъобразима находчивост, а за подобни моменти чакането си заслужаваше. Подобно на много големи приятелства, двамата бяха различни почти във всичко, но сега не този проблем спъваше отношенията им, а растящото разочарование на Уилсън от собственото му място в света и несигурността му относно бъдещето.

— И как точно изгубих парашута си? — попита Уилсън.

Професор Оутър се усмихна.

— Мислиш си, че всички ме мразят, но не е така. Имам верни шпиони, които те държат под око.

— Сериозно, как разбра?

— Ти ми кажи истината. Тогава и аз ще ти кажа. Това е предложението.

В този момент Г. М. и Джаспър Тредуел се появиха на сцената и над 3500 души в аудиторията се изправиха на крака и избухнаха в спонтанни аплодисменти. Двамата Тредуел пристигнаха точно навреме и образите им цъфнаха на двата 20 метрови екрана, увиснали над тях. Уилсън също се изправи и издърпа професор Оутър. Служителите и постоянните контрактори бяха задължени да присъстват на изявленията на компанията, но професорът предпочиташе да иде в ада, отколкото да танцува под звуците на такава предвидима корпоративна музика. В резултат той беше единственият, който не аплодираше.

Г. М. излезе на сцената в алено „Сегуей ПТ“ — захранвано с електричество двуколесно средство за придвижване с автоматичен баланс. Истинското му име беше Годфри Мартин Тредуел, той бе изпълнителен директор, председател на борда и главен акционер на „Ентърпрайз Корпорейшън“. За всички, освен за жена си Годфри Мартин беше известен като Г. М.; на възраст над 120 години, той беше начело на компанията в продължение на повече от седем десетилетия. И тези десетилетия определено бяха период на просперитет. Именно Г. М. бе превърнал „Ентърпрайз Корпорейшън“ в онова, което тя бе днес — най-голямата и най-печеливша компания в света.