Декстър: Острието на ножа [bg]

Въздъхнах и тръгнах към колата през дъжда. Всъщност нямах намерение да се измокря. По-скоро изглеждаше, че ще трябва доста дълго да почакам, докато изсъхна.

Беше наистина дълго чакане, два и кусур часа. Седях в колата, слушах радио и се мъчех да си представя, хапка по хапка, какво е да ядеш сандвич медианоче: хрускането на коричката на хляба, толкова хрупкава и вкусна, че се плъзга в устата ти, когато я отхапваш. После първият вкус на горчица, последван от омекотяващия кашкавал и солта на месото. Следваща хапка — парченце туршия. Дъвчеш всичко заедно. Нека вкусовете се смесят добре. Гълташ. Отпиваш голяма глътка Желязна бира (всъщност е сода). Въздишка. Чисто блаженство. По-скоро бих ял, отколкото да правя каквото и да било друго, с изключение на играта със Странника. Цяло чудо на генетиката е, че не съм дебел.

Бях на третия си въображаем сандвич, когато Дебора най-после дойде. Пъхна се зад волана, затвори вратата и просто остана да седи, вперила поглед пред себе си през обляното с вода предно стъкло. Знаех, че това не е най-доброто, което мога да кажа, но не можах да се сдържа.

— Изглеждаш съсипана, Деб. Какво ще кажеш да обядваме?

Тя поклати глава, но не каза нито дума.

— Може би един хубав сандвич. Или плодова салата — да повиши малко кръвната ти захар? Ще се почувстваш много по-добре.

Сега вече ме погледна, но не беше поглед, който да показва каквото и да било обещание за обяд в близко бъдеще.

— Точно заради това исках да стана ченге — каза тя.

— Заради плодовата салата?

— Заради онова… нещо, което беше вътре… — отвърна тя и отново се загледа през предното стъкло. — Искам да пипна това… това, каквото и да е то, което е могло да извърши такова нещо с човешко същество. Искам го толкова силно, че усещам вкуса му.

— Той като на сандвич ли е, Дебора? Защото…

Тя тупна с длани волана, много силно. И още веднъж.

— Проклет да е — каза. — Шибан гаден мръсник!

Въздъхнах. Явно многострадалният Декстър щеше да бъде лишен от своята коричка хляб. И то само защото Дебора беше получила нещо като божествено прозрение от гледката на парче гърчещо се месо. Разбира се, тя беше ужасна и светът би бил много по-добър без някой, който е способен да направи това, но значеше ли то, че трябва да пропуснем обяда си? Нима не трябваше всички ние да си пазим силите, за да пипнем този тип? Все пак като че ли моментът не беше най-подходящият да разяснявам това на Дебора, така че просто седях до нея, гледах как дъждът плющи по стъклото и дъвчех въображаемия си сандвич номер четири.