Декстър: Острието на ножа [bg]

— Да — отговори тя, сви рязко, за да избегне едно беемве, пълно с младежи, които до един взеха да й правят знаци, че е луда. — Мисля, че е убийство.

— Мислиш — казах аз.

— Да — отговори тя и се съсредоточи върху шофирането, а аз я оставих на мира. Високите скорости винаги ми напомнят, че съм смъртен, особено по пътищата на Маями. А колкото до случая с Пелтечещия диспечер — е, добре, със смелата сержантка скоро щяхме да разберем какво става, особено при тази скорост, а известно вълнение винаги е добре дошло.

След съвсем малко минути Деб успя да ни докара близо до естакадата Ориндж Боул, без да причини особена загуба на живот, и слязохме до пътя долу, направихме няколко бързи завоя и се вмъкнахме в кривата пред малка къща на Северозападна 4-та улица. Съседните къщи бяха подобни, всичките малки и скупчени, всяка със собствен зид или телена ограда. Много бяха ярко боядисани и имаха павирани дворове.

Две патрулни коли вече бяха паркирали пред къщата със запалени лампи. Двама униформени полицаи ограждаха местопрестъплението с жълта лента и когато слязох, видях трето ченге, седнало на предната седалка в една от колите, стискаше главата си с ръце. На портала на къщата четвърто ченге стоеше до възрастна дама. Две ниски стъпала водеха към вратата и тя седеше на горното и май редуваше ридания с повръщане. Някъде наблизо виеше куче, една и съща нота отново и отново.

Дебора закрачи към най-близката униформа. Беше квадратен мъж на средна възраст с тъмна коса и изражение, говорещо, че би искал също да седи в колата си, стиснал глава с ръце.

— Какво имаме? — попита Дебора, като му протегна значката си.

Полицаят поклати глава, без да ни погледне, и изтърси:

— Няма още веднъж да вляза вътре, та дори да ми струва пенсията. — И се отдалечи, като едва не се блъсна в едната патрулна кола; размотаваше жълтата лента така, сякаш можеше да го защити от това, което беше в къщата.

Дебора гледаше след полицая, после погледна мен. Съвсем откровено, не можах да измисля нищо наистина полезно и умно, което да кажа, и за момент и двамата стояхме и се гледахме. Вятърът пърпореше с жълтата лента, кучето продължаваше да вие — някакъв странен тиролски звук, който ни най-малко не увеличаваше привързаността ми към кучетата. Дебора поклати глава.

— Някой трябва да накара проклетото псе да млъкне — каза тя, провря се под жълтата лента и тръгна към къщата. Последвах я. След няколко крачки осъзнах, че воят на кучето се усилва. То беше в къщата, може би любимец на жертвата. Доста често животните реагират зле на смъртта на собственика си.

Спряхме до стъпалата, Дебора вдигна очи към ченгето и прочете името на табелката му.

— Корънел, дамата свидетел ли е?

Ченгето не ни погледна.

— Да. Госпожа Медина. Тя се обади. — А старата жена се наведе и повърна.

Дебора се намръщи и попита: