Ако има кръв [bg]

Коленичих, но не за да се помоля. Извадих телефона си и го стиснах в ръка. Сърцето ми биеше толкова силно, че пред очите ми играеха малки черни точици. Отворих списъка с контактите си и набрах номера му. После свалих телефона от ухото си и долепих буза до прясно положените чимове, заслушан за гласа на Тами Уинет.

Стори ми се, че го чух, но трябва да е било плод на въображението ми. Звукът трябваше да премине през сакото му, през капака на ковчега и през два метра пръст. Но ми се стори, че го чух. Не, по-точно бях сигурен, че го чувам. Телефонът на господин Хариган пееше „Stand By Your Man“ дълбоко в гроба.

С другото си ухо, онова, което не беше долепено до земята, чувах гласа му, съвсем слабо, но доловимо сред задрямалото в тишина гробище: „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя, ако сметна за необходимо“.

Само че той нямаше да се обади, необходимо или не. Беше мъртъв.

Прибрах се вкъщи.

През септември 2009 тръгнах на училище в прогимназията в Гейтс Фолс заедно с приятелите ми Марджи, Реджина и Били. Пътувахме с малък стар автобус, който бързо ни спечели подигравателното прозвище „хлапетата от късия автобус“ сред учениците от Гейтс Фолс. Аз в крайна сметка пораснах (макар да спрях да раста на 177 см, което ме натъжаваше неимоверно), но през онзи първи учебен ден бях най-ниският в осми клас. Което ме правеше идеална мишена за Кени Янко, едър хулиган, останал да повтаря годината, чиято снимка трябваше да стои в речника срещу думата „побойник“.

Първият ни час не беше по конкретен предмет, а представляваше училищно събрание за така наречените „приходящи ученици“ от градчетата Харлоу, Мотън и Шайло Чърч. Директорът през онази година (и години напред) беше висок тромав тип с плешива глава, толкова лъскава, че изглеждаше полирана с препарат за коли. Това беше господин Албърт Дъглас, известен сред децата като Алко Ал и Дъг Фиркания. Всъщност никой от учениците не го беше виждал пиян, но по онова време се ширеше мнението, че пие като смок.

Той се качи на подиума, приветства с добре дошли в прогимназията в Гейтс Фолс „прекрасните ни нови ученици“ и ни разказа за всички великолепни неща, които ни очакват през предстоящата учебна година. Сред тях бяха оркестърът, хорът, клубът по дебати, клубът по фотография, Бъдещите фермери на Америка и спортове, колкото ни душа поиска (стига да бяха бейзбол, лека атлетика, футбол или лакрос — американски футбол се предлагаше чак в гимназията). Обясни ни, че веднъж месечно се провеждат Официални петъци, когато момчетата трябва да идват със сака и вратовръзки, а момичетата — с рокли (не по-къси от пет сантиметра над коляното, ако обичате). Накрая заяви, че изрично забранява ритуали по посвещаването на новите ученици от съседните градове. С други думи — ние. Явно предишната година нов ученик, пристигнал от Върмонт, се озовал в Централната болница на Мейн след като бил принуден да изпие наведнъж три бутилки енергийни напитки, и сега тази традиция беше забранена. После ни пожела всичко хубаво и ни изпрати на, както се изрази, „академичните ни експедиции“.