Fortune [bg]

Един французин или англичанин веднага би го сравнил с Довил, както заради големите хотели, разположени на самия морски бряг, така и заради дъсчените алеи за разходка, наричани тук Boardwalk — осемнайсет метра широки и почти петнайсет километра дълги. Но сравнението е само дотук. Атлантик Сити е бил в разцвета си в началото на века и през 20-те и 30-те години. След което с времето и смяната на модата градчето с петдесетина хиляди жители отново е изпаднало в дрямка и определено се е занемарило. Спомням си, че преди около три години се разговорих с Джими Розен за Атлантик Сити. По онова време още не се бях ангажирал с колосалната операция с кафето, която замалко щеше да ми струва адски скъпо, и търсех възможности за инвестиции. Някой в някакъв самолет ми „светна“, както сам се изрази, следното: „Предстои да разрешат хазартните игри в Атлантик Сити и когато това стане, цената и на най-скапаната барака ще скочи моментално най-малко хилядократно.“ Споделих чутото с Розен, който се задоволи да свие рамене с обичайното си печално изражение: „Франц, хазартът в Сити си е чиста проба Арлезианката4“ (Джими говори отвратително френски, но за сметка на това чете френски книги). И ми обясни сравнението си — от близо половин век щатът Невада трупа богатство благодарение на двата си основни поминъка: развода (именно в Невада са измислили коварния термин „психически тормоз“, за да оправдаят законното прекратяване на един брак) и най-вече хазартните игри. Същите са били разрешени там през 1931 година. Оттогава насетне нито един щат не е последвал примера на Невада. Което ще рече, че тамошната Комисия по хазартните игри се радва — в една страна с двеста и трийсет милиона души население — на единствена по рода си привилегия. Е, да не би да си въобразявате, че ще се съгласи да я сподели? Хазартното лоби в Невада е могъщо, не му липсват пари и е готово на всичко, за да запази монопола си. Открай време се говори да се разрешат казината в Атлантик Сити. Всъщност говорело се е още преди моето раждане, както сега се говори за същото в Маями или в Поконо Маунтънс, на стотина километра източно от Ню Йорк. Говори се, но нищо не се получава. Това е то, Арлезианката. И така може да продължава още сто години.