Дверите на ада
- Автор: Догерти Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Дверите на ада». Краткое содержание книги:
Защитата на града се води от стария враг на Александър, гъркът-отстъпник Мемнон, персиеца Оронтобат и тиванеца Ефиалт, който се е заклел да отмъсти за опустошаването на Тива. Персийските шпиони готвят клопка на Александър, защитниците на Халикарнас са убедени, че предстените му ще рухне митът за непобедимостта на македонската войска.
Докато обсадени и обсаждащи се готвят за една от най-паметните битки на древността, в македонския лагер загиват хора при загадъчни обстоятелства. Всички се домогват до тайнствен документ, от който зависи успехът на обсадата, но писарят, който трябва да го разчете, е убит. Жертвите стават все повече, и Теламон, довереният лекар на царя, отново е въвлечен в подмолните интриги на противниковите лагери. Теламон достига едва лине до адските двери, за да се добере до гнездото на предателите и да защити живота и делото на Александър.
— Би било интересно да я разгледаме — усмихна се Мемнон. — Разбирам погледа ти, чудиш се дали да кажеш истината или да излъжеш. Значи обичаш да играеш рисковано, а? Заложи сега. Ако изгубиш, ще ти отрежа ухото, а градоначалникът ще ти вземе живота.
— Вярно е.
Евнухът трепереше. Беше възнамерявал да излъже, но очите на този гръцки наемник сякаш четяха най-скритите му мисли.
— Когато македонската войска мина през проходите, аз тръгнах с тях. Както каза, търсех възможности да припечеля, а такива имаше много. Всеки чужденец, който се появи в някое село или град, се приема за привърженик на македонеца…
— И към него се отнасят с голямо уважение — прекъсна го Мемнон. — Сигурен съм, че си носел подправени писма, които са те представяли за приятел на македонския цар. Прав ли съм? Тогава защо изхвърли кесията си? И защо толкова се боиш сега? Хайде, кажи ми.
— Чух за ръкописа на Питий — Евнухът преглътна мъчително; гърлото му беше пресъхнало, все едно беше ял прах. Мемнон му подаде чашата си и той отпи жадно.
— Всички знаят, че Александър настъпва към Халикарнас. Между онези, които следваха войската му, се носеше слух, че е взел писари от царица Ада, за да разгадаят ръкописа на Питий.
— И?
— Отидох да предложа услугите си.
Евнухът изстена, когато ножът на Мемнон се заби в плътта му и струйка кръв потече по бузата му.
— Но нещо се обърка — изскимтя Евнухът. — Магьосникът на Александър…
— Аристандър?
— Същият.
— Сигурно е започнал да задава въпроси?
— Да, да. Затова избягах. Носех македонски писма, затова Аристандър и неговите грубияни се заинтересуваха…
— Мислиш ли, че можеш да разгадаеш тайнописа? — Мемнон дръпна камата.
— Срещу възнаграждение. — Евнухът почеса лявото си ухо. — И за отмъщение. Господарю, мога да разгадая тайнописа по-бързо от писарите на Александър.
— Злополука ли е било или убийство?
Александър Македонски се намести по-удобно на лежанката. Разноцветните му очи бяха зачервени от умора, косата му — сплъстена от пот бръчки от изтощение браздяха бузите му. В чашата му имаше повече вода, отколкото лесбоско вино. Едва беше докоснал подносите с минога, миди и пиле, пълнено с маслини. Хапна само няколко палачинки с мед и сусамово семе.
Теламон огледа трапезарията. Искаше да се увери, че никой не ги подслушва. Приятелят на Александър Хефестион беше заспал дълбоко на лежанката вляво от царя, както и Птолемей — само след две чаши вино. В ръката си още стискаше парче палачинка. Останалите гости, включително Солан и писарите, бърбореха помежду си. Готвачът стоеше на входа и тъжно гледаше царя. Александър се обърна и го забеляза.
— Какво му е на този човек? — попита той.
— Ти почти не яде — отвърна Теламон тихо. — Обиждаш го. Канеше се да ти приготви ястие от змиорка.
— Стомахът ми ври като гърне на огън. Но ти си прав.
— Александър вдигна чаша към готвача. — Чудесни гозби! — извика той, надвиквайки всички разговори. — Не успях да им се насладя, както трябва, но вината е моя, а не твоя. Подарявам ти тази чаша в знак на благодарност.
Готвачът се поклони и се оттегли. Войник от полка на Сребърните щитове, елитен пехотински отряд, затвори вратата след него и се върна на поста си з сенките. Той и другарите му бяха заобиколили пируващите, мълчаливи като статуи, сложили ръце на дръжките на мечовете, втренчили очи в господаря си. Други войници от отряда обикаляха из галериите и коридорите или седяха под акациите, смокините и палмите. Музикантите се бяха оттеглили, отчаяни от безплодните си усилия. Царят едва ги беше забелязал — беше прошепнал на Сарпедон, разположил се на отсрещната кушетка, че иска спокойствие и тишина.
— Злополука или убийство? — повтори Александър.
— Ще ти кажа след малко — подразни го Теламон. Царят смръщи вежди — знак, че е ядосан. Теламон си обеща наум да бъде предпазлив. Поблагодари на боговете, че Касандра не беше поканена. Понякога на Александър му беше трудно да понася саркастичните й забележки.
— Искам да знам — настоя Теламон — защо толкова си се разбързал. Колко души си довел със себе си?
— Не много.
— Можеха да те причакат.
— Няма да го направят.
— Откъде си толкова сигурен?
— Майка ми каза, че ще стана най-големият завоевател на света — усмихна се Александър. — Докато стигна края на света, животът ми е в ръцете на боговете.
— Вярваш ли на Олимпиада?
— Страхувам се от нея. — Александър отпи от чашата.