Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
Георг се задавя от смях.
— Хубаво, де — обяснявам аз. — Абсурдно е да си представим Ризенфелд в такова място; но защо не обича поне оперети и лека музика? Бихме могли да го заведем на театър, все е по-евтино от този проклет нощен клуб.
— Ето го, иде — казва Георг. — Питай го!
Отваряме вратата. В ранната вечер Ризенфелд се носи нагоре по стълбите. Веднага забелязваме, че магията на пролетното свечеряване никак не му е подействувала. Поздравяваме го с престорено дружелюбие. Ризенфелд забелязва това, поглежда ни изпод вежди и се тръшва в едно кресло.
— Спестете си празните приказки — измърморва той, като гледа към мене.
— Без друго исках да направя това — отвръщам аз. — Само че ми е трудно. Това, което според вас е празни приказки, другаде се нарича добри обноски.
Ризенфелд се хили кратко и сърдито.
— С добри обноски в днешно време не може да се стигне далеч…
— Не може ли? А с какво може? — питам аз, за да го накарам да говори.
— С чиличени лакти и гумена съвест.
— Но, господин Ризенфелд — казва Георг примирително. — Та вие сам имате най-добрите обноски на света! Може би не най-добрите в буржоазен смисъл, но безспорно — много елегантни…
— Така ли? Само да не се лъжете!
Въпреки че възразява, Ризенфелд е явно поласкан.
— Той има обноски на разбойник — подхвърлям аз, точно както очаква Георг. Ние играем тази сцена без предварителна репетиция, като че я знаем наизуст. — Или по-скоро на пират. За съжаление има успех с обноските си.
При думата разбойник Ризенфелд трепва малко; изстрелът беше в упор. Думата пират го успокоява пак. Тъкмо това целяхме. Георг донася бутилка ротшенска ракия от шкафа, в който стоят порцелановите ангелчета, и налива.
— За какво искате да пием? — питам аз.
Обикновено се пие за здраве и добри сделки. При нас това е малко трудно. Ризенфелд е крайно чувствителен; той твърди, че при сделка за надгробни камъни подобно нещо е не само парадокс, но и пожелание да умрат колкото се може повече хора. Все едно да се пие за холера и война. Оттогава предоставяме на него да измисля формулировката.
Той ни поглежда накриво с чаша в ръка, но не проговорва. След малко ненадейно запитва в полумрака:
— В същност какво означава време?
Георг учудено оставя чашата си.
— Пипер на живота — отвръщам аз равнодушно. Този стар нехранимайко не може така лесно да ми излезе на глава със своите номера. Не напразно съм член на Верденбрюкския клуб на поетите; ние сме свикнали с големите приказки.
Ризенфелд не ми обръща внимание.
— Какво мислите вие, господин Крол? — пита той.
— Аз съм прост човек — казва Георг. — Наздраве!
— Времето — упорствува Ризенфелд, — времето, този безспирен поток… не нашето въшливо време! Времето, тази бавна смърт.
Сега и аз оставям чашата си.
— Мисля, че е по-добре да запалим лампата — казвам аз. — Какво вечеряхте, господин Ризенфелд?
— Дръжте си устата, когато говорят възрастни хора — отвръща Ризенфелд и аз забелязвам, че за момент не съм внимавал. Той не иска да ни слиса: мисли, каквото казва. Бог знае какво му се е случило следобед! На драго сърце ми се иска да му отговоря, че времето е важен фактор за полицата, която трябва да подпише, но предпочитам да си пия ракията.
— Сега съм на петдесет и шест години — казва Ризенфелд. — Но още си спомням времето, когато бях на двайсет, като че беше само преди няколко години. Къде се е дянал целият този промеждутък? Какво става? Един ден се събуждаш и виждаш, че си стар. Как е това при вас, господин Крол?
— И при мене е горе-долу така — отвръща Георг миролюбиво. — Аз съм на четирийсет, но се чувствувам като на шейсет. Войната ме направи такъв.
Лъже, за да подкрепи Ризенфелд.
— При мене е по-иначе — обяснявам аз, също за да притуря своята лепта. — Пак поради войната. Бях на седемнайсет години, когато отидох на фронта. Сега съм на двайсет и пет, но се чувствувам все още като седемнайсет. Като седемнайсетгодишен и седемдесетгодишен! Войниклъкът ми открадна младостта.
— При вас това не се дължи на войната — отвръща Ризенфелд, който изглежда днес иска да си го изкара на мене, защото времето, бавната смърт, още не ме е сграбчило така, както него. — Вие просто сте изостанал умствено. Напротив, войната даже ви е направила преждевременно узрял; без нея днес все още щяхте да бъдете на равнището на дванайсетгодишните.
— Благодаря — казвам аз. — Какъв комплимент! На дванайсет години всеки човек е гений. Своята самобитност той загубва едва когато настъпи половата му зрялост, на която вие, гранитен Казанова, толкова много държите. Но тя е твърде еднообразен заместител на изгубената свобода на духа.