Да яздиш диво пони

Бягството развалило цялото предвкусвано удоволствие и ето защо Скоти решил да опита нещо друго. Една сутрин Дормън Уокър видял на стената на хамбара следния надпис, надраскан с боя: „Дормън Уокър е…“

Така и не разбрахме какво „е“ Дормън Уокър — явно авторът е бил прекъснат на това място или просто не е могъл да довърши мисълта си. Всички се досещаха, че това е работа на Скоти, и още първия път, когато го срещна, Дормън Уокър го подгони. Ето как изглеждаше Скоти по онова време: набита, препускаща фигурка на два крака, които не спираха да тичат — все бягаха от някого, заподозрял Скоти в нещо, или пък от някоя потайна, току-що приключила акция. Рядко му се случваше да мине през града, без да хукне някой подире му. Тогава той се втурваше и внезапно изчезваше така, както само той умееше да изчезва. Въпреки всичко Скоти си имаше приятели в града и често по време на подобни гонитби отстрани се дочуваха поощрителни възгласи:

— Давай, Скоти! Не му позволявай да те хване!

Скоти винаги се сепваше от тези възгласи и внезапно озадачен се обръщаше да види кой вика. Кой сред тези враждебни улици си дава труд да го поощрява?

— Здравейте, мисис Смит! — извикваше той. — Здравейте, мисис еди-коя си! — И хукваше по улицата или прескачаше някоя близка ограда.

Ставаше ясно, че гражданите вече не могат да се справят със Скоти — нито да го обуздаят, нито да го спечелят. Той се беше отчуждил още повече. И ето че веднъж Скоти се натъкна на Джоузи Еър и понито й — случайна среща, която промени всичко.

Това стана по време на селскостопанската изложба в Сейнт Хелън — тази, на която Скоти не успя да се състезава предишната година. На изложбата бе отредена постоянна обширна площ, заобиколена с висока дървена ограда. В огромния кръг имаше истинска арена, която използвахме и за футболно игрище, сравнително голяма трибуна и още дузина постройки, предназначени за конкурсните селскостопански експонати: пшеница, вълна, плодове, сушени плодове, масло, цветя, зеленчуци и както обикновено — домашни сладка и сладкиши. Имаше достатъчно място и за други прояви — състезания с овчарски кучета, конкурси за най-расов едър рогат добитък и овце, атракции, а също и бюфети на открито. На арената се състояха някои от конкурсите за рогатия добитък и овцете, но най-интересни бяха надбягванията с коне, в тръс и в раван, които са и най-верният показател за силата и бързината на конете. Всички коне трябваше да се състезават в тръс. Само че „бегачите“ теглеха двуколка с ездач, а „раванлиите“ подтичваха, яхнати в тръс. И „бегачите“, и „раванлиите“ можеха да участват в едно и също състезание. С нищо не мога да сравня внушителността и поривистостта на тези оглушителни надбягвания.