Къпиново вино
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къпиново вино». Краткое содержание книги:
— Това няма да бъде втора къща.
Тонът му изненада и двамата. Прозвуча почти грубо.
— И какво, по дяволите, означава това? — попита Кери тихо и заплашително.
— Означава, че ти изобщо не ме слушаш. Не мисля, че изобщо някога си ме слушала — той помълча малко и продължи: — Винаги си ми казвала да порасна, да разсъждавам сам, да действам. Но всъщност ти е приятно да ме държиш като постоянен наемател в дома си, да бъда изцяло зависим от теб. Аз нямам нищо свое. Познанства, приятели — всичките са твои, не мои. Дори избираш дрехите ми. Аз имам свои пари, имам свои книги, не бих казал, че изнемогвам и мизерствам.
Кери заговори развеселено, почти снизходително:
— Значи за това било всичко? Малка декларация на независимост? — тя бързо го целуна по бузата. — Добре. Разбирам, че не си искал да ходиш на парти и съжалявам, че не го забелязах още тази сутрин — сложи ръка на рамото му и го удостои с ослепителната си усмивка, патент на Кери О̀Нийл.
— Моля те. Изслушай ме. Поне този път.
Той се запита дали и Джо се бе чувствал по същия начин. Толкова по-лесно е да си тръгнеш без нито една дума, за да избягаш от обвиненията, сълзите, неразбирането. За да избягаш от чувството за вина. Но по някаква причина Джей не можеше да постъпи така с Кери. Знаеше, че тя не го обича вече. Ако изобщо някога го беше обичала. И въпреки това не можеше да постъпи така. Може би защото знаеше какво е.
— Опитай се да ме разбереш. Това място — той махна с ръка към клуба, към окъпаната в неонови светлини улица, схлупеното небе, целия Лондон, тягостен, мрачен и заплашителен — вече не е за мен. Не мога да мисля свободно, когато съм тук. Прекарвам всичките си дни в очакване на нещо, на някакъв знак…
— О, за Бога, кога ще пораснеш! — тя внезапно избухна и гласът й стана писклив като на разярена птица. — Това ли е извинението ти? Някакво идиотско очакване? Ако прекарваш по-малко време в хленчене за онзи стар глупак Джо Кокс и се огледаш наоколо, ако се опиташ да промениш нещо и да поемеш отговорност, вместо да ми говориш за знаци и знамения…
— Но аз това и правя — прекъсна я Джей. — Поемам отговорност. Правя това, което винаги си искала от мен.
— Не като бягаш във Франция! — сега в гласа й се долавяше нотка на паника. — Не ей така изведнъж! Ти си ми задължен. Без мен не можеш да преживееш и две минути. Аз те запознах с хора, използвах контактите си за теб. Ти беше чудо за три дни, автор на една-единствена книга, забравено величие, проклет фалшив…
За миг Джей я видя като страничен наблюдател. Странно, каза си равнодушно, колко бързо невъзмутимостта може да се смени с чиста злоба. Червените й устни бяха тънки, злостни. Очите й — присвити. Гняв, добре познат и освобождаващ, го обгърна като наметало и той се разсмя.
— Стига глупости — каза. — Изгодата винаги е била взаимна. Харесваше ти да споменаваш името ми по партита, нали? Аз бях аксесоар. За теб беше добре да те виждат с мен. Ти си точно като онези, които четат поезия в метрото. Хората те виждаха с мен и си мислеха, че си истински интелектуалец, а не амбициозна медийна еднодневка без нито една оригинална мисъл в главата.
Кери го гледаше стъписана и бясна с широко отворени очи.
— Какво?
— Довиждане.
Той се обърна и тръгна.
— Джей!
Тя посегна към него и блъсна с ръка брезентовия сак. Вътре бутилките зашушукаха и се закискаха.
— Как си позволяваш да ми обръщаш гръб? — изсъска Кери. — Нямаше нищо против да използваш познанствата ми, когато ти отърваше. Как смееш да идваш тук и да ми заявяваш, че си тръгваш, без дори да ми дадеш нормално обяснение? Ако имаш нужда от лично пространство, кажи. Върви във френския си замък, щом толкова искаш, повърти се там, почувствай атмосферата, ако това ще помогне.
Изведнъж го погледна изпитателно.
— Това ли е? Нова книга ли пишеш? — сега гласът й беше изпълнен с копнеж, гневът бързо се бе сменил с въодушевление. — Ако това е причината, трябва да ми кажеш, Джей. Дължиш ми го. След толкова време…
Джей я погледна. Толкова лесно беше да каже „да“. Да й подхвърли нещо, което би могла да разбере, може би дори да прости.
— Не знам — каза накрая. — Не съм убеден.
В този момент по улицата мина такси и Джей му махна да спре. Хвърли багажа си на задната седалка и скочи вътре. Кери извика и удари с длан по прозореца на колата, сякаш беше лицето му.
— Върви тогава! Бягай! Крий се! Знаеш ли, ти си същият като него: беглец! Само това можеш да правиш! Джей! Джей!
Таксито плавно се отдели от бордюра, Джей се усмихна и се облегна на брезентовия си сак. През целия път до летището отвътре се чуваше доволно приглушено подрънкване.