Къпиново вино
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къпиново вино». Краткое содержание книги:
— Защо си се върнал, Джо? — попита го той един ден. — След толкова много пътешествия защо реши да се върнеш тук?
Джо го изгледа важно изпод козирката на миньорския си каскет.
— Това е част от моя план, момче — отвърна. — Няма да остана тук вечно. Някой ден пак ще тръгна на път. Скоро.
— Накъде?
— Ще ти покажа.
Той бръкна в работната си риза и извади опърпан кожен портфейл. Отвори го и разгъна цветна снимка, изрязана от списание, като много внимаваше да не я разкъса по побелелите гънки. На снимката имаше къща.
— Какво е това? — попита Джей и присви очи.
Изглеждаше съвсем обикновена къща — голяма, построена от избелял розов камък, с дълъг парцел земя отпред, върху която зеленееха равни редове някакви насаждения. Джо внимателно разглади хартията.
— Това е моето чато, момче — каза. — В Бордо, ще рече във Франция. Моето чато с лозе и стогодишна овощна градина с праскови, бадеми, ябълки и круши — очите му блестяха. — Като събера пари, ще го купя — пет хилядарки ще стигнат — и ще започна да правя най-хубавото вино на юг. Чато Кокс, реколта 1975. Как ти се струва?
Джей го изгледа недоверчиво.
— В Бордо има слънце през цялата година — весело продължи Джо. — Портокали през януари. Праскови колкото топки за крикет. Маслини. Киви. Бадеми. Пъпеши. И простор. Хиляди мили овощни градини и лозя, евтина земя. Почвата е като плодов сладкиш. Хубави момичета с боси крака продават грозде. Рай.
— Пет хиляди лири са много пари — недоверчиво отбеляза Джей.
Джо чукна носа си с показалец.
— Ще отида там — каза загадъчно. — Ако искаш нещо достатъчно силно, накрая винаги го получаваш.
— Но ти дори не говориш френски.
В отговор на това Джо произнесе дълга тирада от неразбираемо бърборене. Джей не беше чувал нищо подобно досега.
— Джо, аз уча френски в училище — каза момчето. — Това изобщо не прилича на…
Старецът го изгледа снизходително.
— Това е на диалект, момче — обясни той. — Научих го от един цигански катун в Марсилия. Повярвай ми, там ми е мястото.
Старецът грижливо сгъна снимката и я прибра в портфейла си. Джей го гледаше с възхищение. Вече изобщо не се съмняваше в думите му.
— Един ден ще видиш и ще разбереш, момче — каза Джо. — Само почакай.
— Може ли да дойда с теб? — попита Джей. — Ще ме вземеш ли със себе си?
Старецът склони глава на една страна и се замисли сериозно.
— Може, момче, щом искаш да дойдеш. Може, как да не може!
— Обещаваш ли?
— Добре — той се усмихна. — Обещавам. Кокс и Макинтош, най-добрите винари в Бордо. Как ти се струва?
Те вдигнаха тост за мечтите си с топло къпиново вино, реколта 1973.
11
Когато Джей пристигна в „Спай“, беше десет часа и партито беше в разгара си. Поредното литературно мероприятие на Кери, каза си мрачно. Отегчени журналисти, евтино шампанско и пърхащи млади създания, които се навъртат около преситени застаряващи величия като самия него. Кери никога не се уморяваше от подобни изяви, където подхвърляше имена като конфети — Жермен и Уил, и Юън, — обикаляше от един гост на друг с достолепието на високопоставена жрица. Едва сега Джей осъзна колко мразеше всичко това.
Той мина през къщи само колкото да си вземе някои неща и видя червената лампичка на телефонния секретар да мига ожесточено, но въпреки това не прослуша съобщението. Бутилките в брезентовия му сак кротуваха. Сега той беше в процес на ферментация, мяташе се от една в друга крайност, ту възторжен, ту тъжен до сълзи, ровеше из нещата си като крадец, обзет от страх, че ако спре дори за секунда, ще изгуби инерция и ще се върне завинаги обратно в стария си живот. Включи радиото и отново попадна на станцията за стари шлагери. Звучеше „Отплаване“ на Род Стюарт, една от любимите на Джо — „все ми напомня за моите пътешествия, момче“, — и Джей се заслуша, докато тъпчеше дрехи в сака върху смълчаните бутилки. Поразително беше колко малко неща не би искал да остави. Пишещата машина. Незавършения ръкопис на „Храбрият Кортес“. Няколко любими книги. Радиото. И, разбира се, „Специалитетите“ на Джо. Още един импулс, каза си. Виното нямаше стойност, почти не ставаше за пиене. И въпреки това Джей не можеше да се отърси от чувството, че в тези бутилки се съдържа нещо, от което има нужда. Нещо, без което не може.
„Спай“ приличаше на много други лондонски клубове. Имената са различни, обстановката е различна, но местата са едни и същи: лъскави, шумни и бездушни. Към полунощ повечето гости изоставяха всички претенции за интелектуалност, каквито дотогава демонстрираха, и се залавяха със сериозната задача да се напият, като флиртуват помежду си или обиждат съперниците си. Докато слизаше от таксито с брезентовия сак на рамо и единствения си куфар в ръка, Джей осъзна, че е забравил поканата си. Въпреки това след кратка препирня с портиера успя да предаде бележка на Кери и няколко минути по-късно тя се появи в роклята си от „Гост“ с най-студената си усмивка.