Сребърният ангел
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сребърният ангел». Краткое содержание книги:
Но после тя се запознава с един тайнствен мъж, който отново събужда в израненото й сърце нежна страст…
В близост до пристанището, от вътрешната страна на високите диги, които заобикаляха града отвсякъде, имаше и други големи постройки: складове, в които търговските кораби разтоварваха стоките си, бараки за войниците, които охраняваха дигите, и затвори, които приютяваха безбройната армия на робите работници. Пристанището беше защитено от двадесет батареи с повече от хиляда оръдия.
Над морето от къщи се издигаше и куполът на една християнска черква, но за нещастие Шантел не го забеляза. Това щеше поне малко да я освободи от страха, засенчил в този миг прекрасните й виолетово-сини очи. Защото Хаким не беше сметнал за необходимо да я уведоми, че в Барка живееха много християни, че владетелят ги толерираше, че много от тях не бяха роби и дори бяха създали своя европейска община. Християнската черква беше свято място, примамливо убежище за всеки, който беше решил, да бяга, докато английското консулство беше много по-трудно за откриване в този непознат град. Но Шантел не видя черквата, не успя да разгледа и града, защото скоро започнаха маневрите за влизане в пристанището.
Скоро след това на палубата бяха изведени няколко пленници. При звука на човешките стонове и дрънчащите вериги Шантел уплашено се сви на леглото, закри с ръце ушите си и захълца сподавено във възглавниците.
Кога ли щяха да изведат и нея от това макар и временно убежище? През изминалите дни беше свикнала с кораба и сега се страхуваше да го напусне, измъчвана от неизвестността за бъдещата си съдба.
Времето минаваше, ала никой не идваше да я изведе. Сълзите пресъхнаха, страхът отстъпи място на изтощението. Вече беше готова да приеме всичко, само и само да се освободи от постоянния страх.
Когато Хаким най-после се появи, навън вече се стъмваше. Дребният турчин носеше табла с ядене. На ръката му бяха преметнати дрехи.
Шантел погледна към вечерята и стомахът й се преобърна. Прилоша й и тя побърза да отмести очи.
— Махнете това.
— Ще напуснете кораба късно през нощта, лала, когато градът вече спи. Затова хапнете нещо.
— Неудобно ми е да ви кажа какво да правите с яденето, Хаким.
Той се усмихна на дързостта й, но усмивката му издаваше тъга. Тъмните сенки около очите на пленницата бяха белег за бездънно отчаяние. Хаким не можеше да си позволи да я съжалява. Тя беше като всички, нищо повече, макар и много по-ценна, от повечето пленници. Но сърцето му преливаше от съчувствие. Не можеше да се нагледа на очите, които святкаха враждебно насреща му, и на устните, които безпомощно трепереха.
За нещастие Хаким се беше влюбил в Шантел, макар и да не го съзнаваше. Младежът дори не помисляше да се съпротивлява на странните чувства, които будеше в сърцето му тази жена. Нищо не можеше да стори, за да й помогне. Нямаше дори да я придружи на сушата. Щом тя напуснеше кораба, нямаше да я види никога вече.
Можеше обаче да й вдъхне смелост и да я предупреди, защото острият й език непременно щеше да й създаде неприятности. Никой не подозираше, че дързостта й е просто реакция на страха. Ала тази реакция беше най-опасна за самата нея. Мюсюлманите се възхищаваха от смелостта, но не понасяха обидите, боготворяха духа, но не прощаваха нахалството. Особено Хамид Шариф, при когото щяха да я отведат, не се отличавате нито с разбиране, нито с търпение.
— Разказахте ми, че произхождате от благородно семейство — започна Хаким и постави таблата на ниското столче, служещо за масичка. — Наследили сте титла и баща ви е бил английски аристократ.
— Браво! — извика иронично Шантел. — Имате отлична памет.
— А вие имате неизчерпаем запас от остроти, лала — Без да се трогва от задъханото й дишане, Хаким твърдо продължи: — Ако не бях чул това от собствената ви уста щях да ви помисля за селско момиче. Но дори селяните имат повече разум от вас и не хапят ръката, която ги храни. А благородният е умен, той знае кога да се откаже от борбата, без да загуби гордостта си.
— Не смейте да ме поучавате как да се държа след като не можете да проумеете чувствата ми.
— Наистина не мога — съгласи се той. — Но мога да ви уверя, че сте една скъпоценност и с вас ще се отнасят внимателно и грижливо. Ала когато робът изгуби стойността си, той бива безмилостно измъчван, продаден или убит. С вас това няма да се случи, защото силата ви не е в мускулите или в сръчните ръце, а в красотата ви. Но ви предупреждавам, че никой няма да търпи гордостта ви. Измислени са десетки наказания, които ще разрушат гордостта ви, без да засегнат ни най-малко блестящата ви красота.