Сребърният ангел
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сребърният ангел». Краткое содержание книги:
Но после тя се запознава с един тайнствен мъж, който отново събужда в израненото й сърце нежна страст…
Когато я чу да се киска, той се усмихна и я почака да изкачи стълбите. Беше Клери, красива дребна брюнетка с неутолим апетит — чудесен избор.
— Чухме, че заминавате, милорд — прошепна тя и той я обгърна с ръка. — Маги и аз бяхме решили да ви посетим по-късно през нощта и да ви кажем довиждане.
— Така ли? — промърмори той и пръстите му нежно се спряха на гърдите й. — Ела да се сбогувам първо с теб, а Маги ще дойде по-късно, ако все още имам сили да я приема.
Момичето отново се изкиска и с готовност го последва. Смехът й не му пречеше: в харема, в който беше израсъл, женските смехове бяха нещо обичайно. При подобно детство беше съвсем естествено, че обичаше жените. При преселването си в Англия знаеше, че ще съжалява само за едно: че никога няма да разполага със собствен харем. Но съжаленията му бързо се разпръснаха, когато установи, че всички момичета в дома на дядо му са на негово разположение. Слугините бяха научени да угаждат на своя господар. Малко му липсваше чувствеността на Ориента, където мъжът рядко даряваше с нежностите си само една жена. В Англия изисканите дами очакваха вечна преданост и абсолютна вярност. За него това беше немислимо, но в сърцето си той одобряваше този обичай на Запада.
Дерек също щеше да преживее това с Каролайн. Знаеше, че тя и сега е убедена в неговата вярност, но не усещаше чувство на вина, че я мами. Обожаваше Каролайн, но тя беше неговата „икбал“ — любимата съпруга, царицата на харема. Дори щеше да бъде повече от това. Тя беше най-добрата му приятелка, а в Ориента подобно нещо беше невъзможно. Там жените не вземаха участие в мъжките дела. Дерек съвсем сериозно възнамеряваше да бъде истински английски съпруг и да не тревожи излишно жена си. Щеше да бъде по-дискретен и толкова.
Но дотогава имаше време. Все още не беше женен за единствената съпруга. Очакваше го дългият път по море и кой знае още колко приключения след това. Щеше да мине доста дълго време, преди отново да държи в обятията си някое толкова готово за любов същество като Клери.
ГЛАВА ОСМА
— Хайде, лала, хапнете нещо.
— Защо?
Хаким загрижено изгледа младата жена, свита върху ниското легло. Очите й бяха обградени със сини кръгове — последица от постоянното безсъние. Сребърнорусите коси висяха в безпорядък около бледото лице. Шантел не ги решеше, нито позволяваше на Хаким да ги докосва. Беше облечена в същата роба, която й бяха дали преди четири дни — светлосиво одеяние, което още повече подчертаваше бледостта на лицето й. Не сваляше робата дори когато лягаше да спи. Единственото, което беше запазило блясъка си, беше гласът й, понякога раздразнен, но в повечето случаи студен и враждебен.
Тя не признаваше промените, извършени от Хаким в каютата й. По стените висяха пъстри коприни, целият под бе покрит с меки кожи, леглото представляваше дебел дюшек, застлан с коприна и украсен с големи възглавници. В един ъгъл, зад желязна решетка, беше поставена красива медна вана. До нея имаше ковчеже с ароматни сапуни и благовонни масла. Но Шантел не се докосваше до тях. Всеки ден Хаким й топлеше вода, която така си и изстиваше неизползвана
Откакто я бяха пленили, тя не беше слагала залък в устата си. Капитанът й предложи личния си запас от деликатеси, но и това не помогна. Хаким беше на края на силите си. Непрекъснато уверяваше Шантел, че няма от какво да се бои, че я очаква живот, изпълнен с охолство и какви ли не забавления, че ще си има истински съпруг, че съпругите се ползват с много по-голяма свобода, отколкото наложниците. Кълнеше се във всичко свято, че я очаква най-голямото щастие на света, но тя оставаше равнодушна. А може би просто не му вярваше. Вече не знаеше как да я накара да се съживи.
— Така ще си умрете, лала, за нищо и никакво. Кому е полезна вашата смърт?
— На самата мен — отговори тя. — Ще спася една Бърк от позора на робството.
Хаким дълбоко въздъхна.
— Робството е неприятно за мъжете, но при жените важат съвсем други правила. Колко пъти ви казах…
— Не е важно какво сте ми казали — прекъсна го сърдито тя. — Все едно, аз си оставам робиня.
Хаким хвърли поглед към недокоснатото ядене върху таблата и се увери, че е взел правилно решение. Трябваше да принуди момичето да се храни с цялата твърдост, на която беше способен.
— Силите ви се топят, лала. Скоро ще бъде късно.
— Така ли?
— Ако Раиз Мехмед се убеди, че ще умрете, преди да сме стигнали Барка, вие губите цялата си стойност за него. Ще ви захвърли на екипажа и всеки ще прави с вас каквато си иска. Така ще умрете още по-бързо.