Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
— Чудесно — каза Д’Анкония.
— Но ще трябва от време на време да се свързвате с нас. Има и годишна такса. Ако не бъде платена в срок, корпорацията губи законовия си статут — обясни Бърк, макар да виждаше, че Д’Анкония не го слуша.
Може би не му пукаше какво ще стане с компанията. Може би искаше да я използва за една-единствена транзакция и после да я зареже. Негова си работа. Бърк се усмихна и стана, давайки знак, че срещата е приключила. Двамата си стиснаха ръцете и Д’Анкония си тръгна.
Бърк поклати глава и застана до прозореца. Клиентът излезе от сградата с превити под дъжда рамене.
„Тоя тип очевидно иска да преметне данъчните“, реши той. Което не засягаше Бърк по никакъв начин. Нека данъчните си свършат своята работа, а той ще си гледа своята.
Въпреки това в Д’Анкония имаше нещо, което го притесняваше. Не националността. Не, имаше нещо в името му, което глождеше Бърк. Звучеше му познато, като името на второстепенна или третостепенна знаменитост.
Може пък това да е, помисли си Бърк. Може да е актьор. Лесно можеше да си го представи в ролята на лекар в телевизионен сериал — гениален млад хирург, който убива по някой пациент от любов към спорта.
8.
Уилсън стоеше с гръб към стената и гледаше как чалмосаните потапят кутийките в кофи с бензин. Висеше в склада от сутринта и бензинът се беше пропил в дрехите, в косата му, в кожата дори. Усещаше вкуса му в устата си. А му се пушеше ужасно. Не би могъл да запали дори да излезеше навън. Щракнеше ли запалката, щеше да се подпали като факла.
А си имаше и бавачки на всичкото отгоре — Зеро и Халид. По на двайсетина години, двамата бяха с кубинки, дънки и американски тениски („Поздравявай, не замърсявай!“) и разнасяха картечни пистолети „Хеклер и Кох“ все едно са чадъри. По нареждане на Хаким вървяха по петите му навсякъде и това започваше да му лази по нервите. Английският на единия не подлежеше на коментар, но другият го говореше прилично. Най-сериозният проблем беше, че тези типчета искаха да му бъдат приятели. Мечтаеха си да отидат в Америка! Така че непрекъснато му се хилеха безумно, размахваха пистолетите и кимаха с глави, все едно искаха да кажат „Смърт на Америка, но не и на теб, приятелю! За теб — фалафел! За нас — зелени карти!“
Беше казал на Хаким, че не му трябва бодигард, още по-малко двама, а още по-малко тъпите близнаци. Арабинът обаче настоя на своето и навярно с основание. Под повърхностния си блясък от галска и арабска цивилизованост Ливан беше барутен погреб. А в Баалбек беше… още по-зле.
Одрискан от мухи кръстопът в долината Бекаа, градът лежеше в подножието на голо възвишение, увенчано с казармите на шейх Абдула. Тук през осемдесетте бяха държали американските заложници, оковани към радиатори и тръби. Хаким прояви желание да му покаже килиите, но не остана време, а и арабинът нямаше вяра на хората от сирийското разузнаване, които бяха разквартирувани там. Което беше лошо, защото Уилсън знаеше това-онова за затворите и би му било интересно да разгледа килиите. Дали заложниците са виждали руините от другата страна на пътя? Важен детайл, защото руините бяха колкото неочаквани, толкова и забележителни.
От инженерна гледна точка бяха феномен. В хотела имаше брошура на тази тема. В нея се казваше, че били останки от римско светилище. В средата се намирал храмът на Юпитер, колосална постройка върху толкова широк и дълбок фундамент, че погълнал повече камък от Голямата пирамида в Гиза. Сега тънеше в развалини. Петдесет колони се търкаляха в тревата като сечище на каменна гора.
Римляните го наричали Хелиополис — града на слънцето. Според брошурата именно тук, на търговския маршрут между Дамаск и Тир, апостол Павел видял светлината и чул гласа на Исус. Човек би помислил, че ще има паметна плоча или нещо подобно, но нямаше. Само евтин афиш на един телефонен стълб рекламираше летния музикален фестивал, който се провеждал ежегодно сред руините. Тази година — Бьорк и Стинг.
Складът, където Уилсън киснеше и мечтаеше за цигара, беше паянтова конструкция от сглобяеми елементи с изпочупени прозорци и ръждясващи спойки. Построен бе далеч от пътя върху един акър асфалт. Вътре беше студено, освен около местата, където работеха заварчиците.
Тук имаше един тон хашиш — качествена стока, отглеждана при местни условия под чадъра на Хакимовите контакти в Министерството на отбраната. Дори и с конвейер подготовката на стоката за транспортиране отнемаше време. Всяка „ръка“ тежеше по половин килограм и трябваше да бъде пакетирана така, че да убегне на митническите проверки. Слагаха стоката в малки найлонови пликове, които след това обтриваха с гъба, напоена в бензин.