Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
— Материално… какво?
— Имена на хартия — обясни Бърк. — При регистрацията на фирмата ще бъдат вписани като нейни директори.
— Това го разбирам, но в реалния живот — кои са те?
Досега никой не му беше задавал този въпрос.
— Имате предвид с какво се занимават освен с това да са „имена“?
Д’Анкония кимна.
— Ами с много неща. Да си „име“ е нещо като страничен доход. Един вид допълнителна облага от факта, че си гражданин на остров Ман. — Бърк посочи един от пръснатите по плота документи. — Да вземем Аманда Грийн например. Доста интересна жена. Умна. Вдовица…
Д’Анкония махна с ръка да го прекъсне.
— Да, да, сигурен съм, че историята е интересна — каза той. — С други думи, на тази жена й плащат, за да й използват името, така ли?
За миг Бърк онемя. Грубата откровеност на Д’Анкония го изненада — почти като да откриеш петънце върху полиран диамант.
— Точно така — каза накрая той. — Вписват я като директор, а корпорацията й плаща сто евро за услугата.
— Всяка година?
— Не — отвърна Бърк. — Еднократна такса.
Д’Анкония кимна замислено.
— И какво знае въпросната жена за корпорацията?
— Само името й. Което ми напомня, че трябва да посочите някакво. Може да се окаже, че вече е заето, но ще си опитаме късмета.
Д’Анкония свъси вежди.
— Мислех си за… „Туентиет-Сенчъри Мотор Къмпъни“. Става ли?
— Ще пробвам — обеща Бърк и си записа името на лепящо листче. — „Туентиет-Сенчъри Мотор Къмпъни“, нали? С тиренце?
— Да.
— Звучи малко архаично, не мислите ли?
Д’Анкония сви рамене.
— Е, няма значение всъщност — каза Бърк. — Половината от фирмите, които регистрираме, са с неутрални имена, които не дават представа за предмета на дейност. Като „Корпорация 212“ или АВХ.
Д’Анкония се замисли отново, после попита:
— Споменахте за някаква декларация?
— Да. Декларацията гласи, че компанията е новосъздадена и че директорите нямат претенции върху активите й. И няма да имат такива, ако бъдат уволнени. А тях винаги ги уволняват. При регистрацията ще получите молбите им за оставка, подписани и без дата.
— Ами банковата сметка? Могат ли директорите…
Бърк поклати глава.
— Не. Вие сте единственият наредител. Което ми напомня, че ще ми е нужен паспортът ви.
— Паспортът ми?
— За банката.
— Какво общо има банката?
— Трябва да знаят кой сте, за да ви открият сметка — обясни Бърк. — Иначе някой може да влезе от улицата, да се представи за вас… в банката трябва да са сигурни. Така е по-добре за вас, повярвайте ми.
Д’Анкония извади паспорт от вътрешния джоб на палтото си и го плъзна по плота.
Цветовете учудиха Бърк. Синьо и златно. „Чилиец?“
— Бързо ще стане.
Бърк отиде при ксерокса в ъгъла и го включи. Копира страницата със снимката и данните. После отгърна на страницата с адреса за спешна връзка, където беше вписан адрес в Сантяго, и копира и нея.
— Това ли е всичко? — попита Д’Анкония. — Готови ли сме вече?
— Почти — отвърна Бърк. Върна се при бюрото, подаде паспорта на клиента и седна. — Diga me, es su primer viaje a Irlandia?9
В първия миг Д’Анкония не помръдна. После наклони глава и впи поглед в Бърк. Накрая каза:
— Si, vale. Primer tiempo.10
Бърк се усмихна. Акцентът на този тип беше испански колкото калифорнийска кифла.
— Е — каза той, — Чили е прекрасна страна.
— Да приключваме, става ли?
Д’Анкония бръкна отново във вътрешния джоб на палтото си и извади натъпкан портфейл. Отброи тринайсет банкноти от сто евро и ги остави на бюрото, разперени като ветрило.
Бърк събра банкнотите и ги прибра в кутия със заключващ механизъм в най-долното чекмедже. После написа разписка и я даде на Д’Анкония.
— Значи да пратя всичко на адреса, който фигурира в паспорта ви? В Сантяго?
Д’Анкония се замисли за миг, после поклати глава.
— Известно време няма да се връщам там. Но номерът на банковата сметка и прочие ще ми трябват и бих искал да ми ги пратите възможно най-скоро. Най-добре ще е да ги получа в хотела си.
Бърк примигна и поклати глава.
— В хотел…
— Друго не мога да ви дам. Следващите две седмици ще бъда в Белград, в хотел „Еспланада“.
Бърк въздъхна и си записа.
— Работата е там, че ще има редовна кореспонденция.
Д’Анкония се намръщи.
— Неизбежно е — продължи Бърк. — Но мога да ви включа в списъка с еднопосочната поща.
Въпросният списък съдържаше имената на клиенти, които не желаят фирмата да се свързва с тях. Кореспонденцията и другите начини за връзка се осъществяваха единствено по инициатива на клиента. Хората в списъка с еднопосочна поща почти без изключение искаха да запазят в тайна активите си, било от съпругите си, било от кредитори или от данъчни и правораздавателни органи.
9
Кажи, това първото ти пътуване до Ирландия ли е? (исп.). — Бел.ред.
10
Да, първи път. — Бел.ред.