Вечеря за двама
- Автор: Гейл Майк
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вечеря за двама». Краткое содержание книги:
Но биологическият часовник на Дейв неумолимо тиктака. И когато фалира списанието, за което работи, тръгва лавина от събития, които ще нароят куп проблеми.
Принуден да води рубрика с отговори на читателски проблеми в тийнейджърско списание, печеният Дейв изведнъж се намира затънал до гуша в пуберитетските излияния на своята аудитория. Едно от писмата обаче коренно се различава от останалите. Тринайсетгодишната Никола О’Конъл не търси съвет за момчета, а иска да научи повече за Дейв. Защото е убедена, че е неин баща. И притежава доказателства…
Бивш водещ на рубрика за читателски проблеми, сега Майк Гейл е журналист на свободна практика, който сътрудничи на редица списания като „Сънди Таймс“, „Стайл“ и „Космополитан“. Автор е на няколко бестселъра, окачествени от критиката като нова литературна ниша в съвременния роман.
— Така ли?
— Ами да, нашите читателки ги обичат. Придават им увереност, че има и други като тях. Нали разбираш — че не са абсолютни идиотки. Защото онова, което трябва да помниш за момичетата в тийнейджърска възраст, е, че в крайна сметка всички са само на крачка от пълното откачане. Знам го, защото съм го изживяла на собствения си гръб.
— Тийнейджърките — повтарям, като драскам думата на гърба на бележката, — пълни откачалки.
Подчертавам последните две думи.
— Мислиш, че се шегувам, нали? — усмихва се Фран.
— Не — отричам. — Но знаеш ли какво? Точно това ме нокаутира.
чакам
Чакам Джени повече от час, тя се появява за кратко, казва „здрасти“ и изчезва на друга среща, без да ми обясни какво да върша. За да се забавлявам, започвам да работя върху следващата си колонка за „Фам“, но не напредвам особено. Разкъсвам се между желанието да напиша защо фундаментално право на мъжете е да оставят дъската на тоалетната чиния вдигната и защо е невъзможно представителите на силния пол да правят няколко неща едновременно. Тъкмо решавам да отскоча до най-близкия павилион за пакетче солети, когато Фран, която през последния половин час трака отнесено на компютъра си, неочаквано пита:
— Я ми кажи, Дейв, музиканте, какво правиш тук? Не че е лошо да си тук… но нали разбираш, нещо не се връзваш с това място.
— Така ли?
— Не си прави майтап с мен. Знам между другото, че си известен музикален журналист. Четях нещата ти в „Лаудър“, докато бях в университета, но само защото тогавашното ми гадже си го купуваше с религиозен жар всеки месец. Така че казвай направо. Какво търсиш тук?
— Джени ми е приятелка. Помоли ме да й помогна и тъй като нямам какво друго да правя, ей ме на.
— А какво става с „Лаудър“? — Очите й се разширяват и тя добива скандализиран вид. — Да не са те уволнили?
— Не е толкова вълнуващо. Списанието фалира преди няколко седмици.
— Виж ти. Не знаех. Не съм чела музикални списания, откакто спрях да движа с мускулести гаджета. И без това всички са пренаселени с типове с гробовни физиономии, които си мислят, че колкото по-съмнителна е една банда, толкова по-велики са те самите.
— Значи няма смисъл да ти разказвам за колекцията си от редки издания на седеминчови поп сингъли — установявам. — Смятай се за щастливка. Но в „Лаудър“ имаше доста хора с много по-гробовни физиономии от мен. Моята е нещо средно.
Настъпва дълга тишина. Фран се взира в екрана на компютъра си, а чертите й издават концентрация.
— Женен си значи? — пита тя, като хвърля кос поглед към безименния пръст на лявата ми ръка, която си почива кротко върху мишката.
— От три години — потвърждавам. — Защо питаш?
— Не срещам много женени хора.
— Така ли?
— Така. Пък и ти не изглеждаш женен.
— И как трябва да изглеждам?
— По-малко на вълната на хлапетата — оглежда ме тя от глава до пети. Нося джинси, маратонки „Найки“ и древна тениска на Бийсти Бойс от годината на турнето им с Ролинг Стоунс. — Изглеждаш сякаш обитаваш тъп апартамент в Илинг с гадже, което отдавна е решило, че те мрази.
— Можеше да е така преди десет години — отвръщам и тя се смее. — А ти? — Хвърлям поглед към безименния пръст на лявата й ръка. Гол е.
— Дали съм омъжена? Няма начин. Ходя с един вмирисан и много намусен тип.
— Готин ли е? — разпитвам.
— Става.
Не се сещам следващ въпрос на тема гаджета, но ми харесва да си говорим и не искам да спирам.
— И как попадна тук? — питам доста банално.
— По обикновения начин — свива рамене тя. — Следвах. Завърших със степен по английска филология. Преместих се в Лондон с цяла банда приятели. Реших, че искам да бъда журналист в списание. Поработих тук месец и когато Дейзи — тя посочва едно болезнено кльощаво момиче, облечено с яркочервена блуза с дълги ръкави — стана старши редактор, ми предложиха мястото. Чиста случайност. Въпреки това работата ми харесва. Тя е най-хубавото нещо на света. Хората си мислят, че е много просто, защото смятат, че е лесно да пишеш за тийнейджъри, но аз съм писала и за уж възрастни списания и твърдя, че тази работа е най-трудното нещо, което някога съм правила.
Не съм убеден и това със сигурност ми проличава.
— Кажи ми — продължава тя в отговор на моята гримаса, — дали някой читател на „Лаудър“ ще зареже статията след третия ред, защото я намира за скучна? Дали някой читател на „Лаудър“ ти е пращал писмо от седем страници, за да ти обясни защо харесва материала, който си написал за любимата му поп звезда? Или те е заплашвал, че ще престане да чете списанието, защото си критикувал любимия му телевизионен сериал?